Джуд Деверо - Спомен

Потреперих при спомена за спалнята ми в Ню Йорк: потънала в прах тоалетка, постоянно свличащи се от полицата списания за дома, в ъгъла кашон, натъпкан с дрехи, които от месеци възнамерявах да изпратя на сестра си.

— Катрин? — обади се девойката. — Добре ли си?

Обърнах се и я дарих с нещо, което се надявах да прилича на изнурена усмивка. По-добре бе да приключа с това още сега. В момента, когато проговоря, тя щеше да разбере, че съм самозванка.

— Не се чувствам добре — фактически се чух за първи път. Говорех с английско произношение.

Мога да ви уверя, че бях във възторг: та аз звучах като лейди Даяна.

Тя приседна в края на дивана и ме погледна строго.

— Ако скалъпваш някоя от твоите истории, този път няма да ти помогна. Брат ми е доста сърдит.

Преди да се усетя, изтърсих:

— Кой е брат ти?

И още докато задавах въпроса, знаех отговора. Това девойче беше снаха ми, бе на шестнадесет години и отчаяно, неистово мечтаеше да се омъжи.

— Знам, че ти го мразиш — лицето й се сви в гримаса, — но аз — не. Ако му дадеш възможност, той…

— Възможност! — чух отново гласа си. — Брат ти не заслужава повече възможности. Направих всичко, за да потръгне брака ни, но какво повече да сторя, след като той отказва да… Отказва да…

Какво отказваше? Докато се опитвах да разчета мислите в главата си, болка прониза слепоочията ми. Но нали не беше моята глава; тя принадлежеше на друга. Кой освен мен можеше да го разбере?

— Катрин — подхвана припряно девойката, — какво става с теб?

Бих дала всичко, за да мога да поема дълбоко въздух, ала „разхлабения“ ми корсет продължаваше да ограничава талията ми до петдесет сантиметра.

— Не си спомням.

— Кое не си спомняш?

— Не си спомням кое не си спомням — обявих аз с усмивка.

— Още една от твоите гатанки! О, Катрин, не можеш ли да си сериозна поне веднъж?

Намръщих се. Не бях очаквала, че ще се върна сто години назад, за да се сблъскам със същите упреци за характера ми, които бях слушала цял живот.

Тя се надигна и започна да крачи из стаята.

— Дори не подозираш колко е сериозно. Този път Тавей наистина ти е сърдит. — Обърна се да ме погледне. — Възнамерява да се разведе с теб!

При тези думи разбрах, че сгушилата се в мен жена знае, че съпругът й възнамерява да се разведе. От това ли се страхуваше? Или от скандала? Хайде де, не беше ли тя — аз — от по-жилав материал?

— Защо? — попитах аз.

Девойката закри лице с ръце и се разплака.

Макар и трудно — беше ми почти невъзможно да движа средната част на тялото си, — станах и отидох до това дете.

— Елън — започнах аз нежно, незнайно как сещайки се за името й, — всичко вече се промени. Няма да има никакъв развод. Брат ти… Тавей и аз ще се сдобрим и всичко ще е наред.

Опитвах се да не съм прекалено самодоволна, докато се усмихвах. Закриляна и пазена цял живот, Елън нямаше откъде да знае, че не разговаря с невинна дама от епохата на Едуард VII, а с тридесет и девет годишна жена, видяла нещичко от живота. А освен това знаех много повече от лейди дьо Грей. Знаех, че този мъж, моят съпруг, е сродната ми душа, единственият идеален за мен в целия свят. Лейди дьо Грей никога не бе го подозирала.

Елън се отдръпна.

— Не и сега. Този път ти отиде прекалено далеч. Тавей научи за… за него.

При тази новина очите ми се разшириха. С всички сили призовавах лейди дьо Грей, която се укриваше в мен, да сподели какво е сторила, но тя не ми подсказа нищо.

— Всичко ще е наред — опитах се отново да уверя снаха си.

— Трябва да бъде наред. Трябва! Ти обеща.

Интуитивно усетих, че съм се заклела да намеря съпруг за Елън.

— Ще изпълня обещанието си.

Господ знаеше как ще го сторя, помислих си аз. Да й купя? Дали три яйца-украшения, изработени от Фаберже, са равни на един съпруг?

— Знаеш колко Тавей мрази женитбите. Твърди, че ще ми е по-добре неомъжена. Но аз трябва, трябва, трябва да се омъжа!!!

При тези думи хванах ръката й.

— Да не би да си… трудна? — попитах я внимателно. Тя бе поразена.

— Питаш ме дали съм бременна? Нали знаеш, че не съм омъжена, как може да съм бременна?

Не се изсмях. Не можех да си позволя да се изсмея на невинността на Елън. Като хлапе смятах, че се сдобиваш с бебе, като ходиш в дрогерията на Лойд в неделя сутрин. Припомняйки си детството, разбирам, че не е лишено от логика. Винаги в неделя след църква мама обявяваше: „Джордж, ако всяка неделна сутрин голямото момиче на Бейл не престане да ходи в дрогерията на Лойд вместо на църква, ще го загази.“ А после избухна страхотният скандал, когато се разбра, че най-голямата дъщеря на Бейл ще си има бебе, без да има съпруг. Не ми трябваше дълго да съобразя, че „да загазиш“ означава да имаш бебе, без да имаш съпруг. А това ставаше, ако ходиш в дрогерията на Лойд в неделя сутрин. Лошото за мен се случи когато една неделна утрин след църква мама се спря пред дрогерията и ме накара да й купя някакви лекарства. Парализирах се от ужас.