Джуд Деверо - Спомен

След минути стигнаха до заслона, изграден в подножието на един хълм.

Талис положи внимателно Кали върху леглото, покрито с нова дебела слама — Кип доволно се зарови в нея — и започна да се оглежда с нескрит интерес. Дори високият стон на Кали не го откъсна от заниманието му: продължаваше да оглежда вътрешността на колибата.

— Какво ти става? — рязко попита тя. Вече сериозно се ядосваше, че той не й обръща внимание.

— Погледни — отвърна той. — Само преди седмици това място бе съвсем занемарено. Нямаше никаква врата. А сега — нова слама.

Млъкна, защото чу, че зад гърба му вратата се затваря. Изтича и откри, че е залостена! От външната страна! Няколко минути я опипваше, изучаваше я.

— Кали — заяви той сериозно, — става нещо много странно. Тази врата е с нови железни панти. Те дори не са ръждясали.

— Очевидно някой е потегнал заслона.

— Е добре, но защо, когато пристигнахме, вратата зееше? И защо никой не използва мястото сега?

— Може да е подготвено за утре, а някой нехаен работник да е забравил да затвори вратата.

— За какво може да се използва това място? Прекалено малко е за склад, а за живеене… И кому е притрябвало да слага десет сантиметра дебела дъбова врата на заслон с пръстен под и дървен покрив? Покривът ще сдаде много преди вратата. И друго — тази земя е на лорд Джон; откакто е купена, я използва само за ловуване. Заповядал е да налагат с камшици всеки, който стъпи тук.

— Да, добре — съгласи се Кали и по тона й личеше колко малко я интересува темата. — Сигурно е така. Бараката е постегната от бракониер; да има откъде да наблюдава.

— Кали, това са глупости. Кой бракониер ще се „скрие“ на място, където вратата се залоства отвън. Той би…

— Талис! Не знам за какво е това място. Представа нямам защо някой си е дал труда да сложи нови панти и лост на вратата. Аз…

Талис я изгледа под вежди.

— Аз не съм казвал, че лостът е подменен.

— Разбира се, че каза. Но дори и да не си оттук мога да видя, че е нов.

Талис се замисли.

— Не, лостът не е нов. Всъщност взет е от друго място. Кали, някой е искал вратата да изглежда стара. Наистина е нова. Чудя се…

За момент Кали го изгледа и като че ли нямаше какво да му възрази. Бързо обви раменете си с ръце и потрепери.

— Талис, студено ми е. — За да подсили ефекта, кихна три пъти. — Стоиш и ми говориш за вратата, а аз умирам от студ.

Лицето на Талис стана сериозно.

— Да. Знам, че ти е студено, и възнамерявам да намеря начин да излезем от тук. Кали, заклевам ти се, че ще те отведа у дома.

Стиснала зъби тя каза:

— Не можеш да излезеш оттук. От три страни постройката е с каменни стени, а за четвърта служи хълмът. Вратата е от десетсантиметрови дебели дъбови талпи. Пантите са от ново желязо. Не можеш да излезеш.

Докато му обясняваше, Талис се обърна към нея и очевидно се мъчеше да проумее какво казва. Тя го изгледа решително.

— Най-доброто, което можем да направим според мен, е да се приготвим да прекараме нощта тук. Сутринта някой ще дойде и ще ни освободи.

Известно време Талис остана безмълвен. Стараеше се да се държи толкова настрана от нея, колкото му позволяваше малкото пространство, и сякаш продължаваше да обмисля думите й. Кали е толкова невинна, помисли си той. Изглежда, продължава да си мисли, че са деца и могат да прекарат нощта, сгушени един в друг. Вероятно си представя как, покрити със слама, двамата се притискат и спят спокойно.

Но за Талис бе достатъчно само да я погледне и да осъзнае, че на него му липсва каквато и да било невинност. Пелерината й бе разтворена и отдолу се виждаше бялата рокля, прилепнала към твърде релефното й тяло. След като гърдите й се бяха така добре оформили, не можеше ли да е достатъчно любезна да не е толкова съблазнителна? Всеки мъж в Англия щеше да я погледне и…

Най-добре да престане с тези разсъждения, увещаваше се той. Извърна се и заоглежда отново вратата. Мечът му е тук; може би ще успее да счупи пантите. Или да издълбае вратата? А ако в стената все пак има някой разместен камък…

Чу звук и се обърна. За негов пълен ужас Кали бе проснала пелерината върху сламата и в момента разкопчаваше роклята. Беше се облегнала на каменната стена, едното й бедро провокативно стърчеше напред, а гърдите й напираха под плата.

— Какво правиш? — в гласа му имаше истинска паника.

Тя му отговори сякаш бе повече от очевидно:

— Свалям мокрите си дрехи. Нали ти казах, че умирам от студ.

Логика, помисли си Талис.

— И как смяташ, че ще ти стане по-топло, след като се… разсъблечеш?