Джуд Деверо - Сърце от пламък

— Утре в осем те чакам в болницата.

Блеър едва успя да кимне, когато той вече изчезна от очите й в буен галоп.

Блеър се прибра в къщи в ужасно настроение. Не разбираше внезапно избухнали гняв на Леандър, както и своето вълнение. Майка й седеше в салона, заобиколена от стотици кутии.

— Какво е това? — попита разсеяно Блеър.

— Сватбени подаръци за теб и Хюстън. Искаш ли да разгледаш някои от твоите?

Блеър мрачно изгледа красивите опаковки и кратко поклати глава. В никакъв случай не искаше да й напомнят за сватбата, която надали щеше да се състои. Не можеше да си представи, че след всичко станало Леандър все още я иска за жена.

Обади се в хотела на Алън и остави съобщение, че двамата трябва да бъдат в болницата в осем часа на другата сутрин. После се качи горе и побърза да се напъха в горещата вана.

Когато след час слезе в салона, там беше и Хюстън — рядко събитие, защото по това време тя обикновено беше някъде с Тагърт. Сестра й отваряше пакет след пакет и подробно разказваше на Оупъл за сватбените приготовления. Изрази възхищението си от подаръците, пристигнали от източния бряг, изпратени от семействата Вандербилт и Астор. Досега Блеър познаваше тези имена само от вестниците, но скоро Хюстън щеше да се омъжи тъкмо за един от членовете на това изискано общество.

Без всякакво настроение тя приседна на един диван.

— Видя ли вече роклята, Блеър? — попита Хюстън, докато разопаковаше грамадна кристална купа, която струваше цяло състояние.

— Каква рокля?

— Нашата сватбена рокля естествено — отговори великодушно Хюстън. — Направих твоята досущ като моята.

Блеър усети, че не може да остане повече в тази стая, в която цареше предсватбена треска. Може би Хюстън се въодушевяваше до крайност при гледката на няколко подаръка, но не и тя.

— Мамо, днес не съм много добре, ще се кача в стаята си да полегна и да почета малко.

— Разбира се, мила — отговори Оупъл, която беше заровила ръце чак до раменете в някакъв сандък. — Ще изпратя Сюзън да ти донесе нещо за ядене. О, сетих се, че преди малко се обади един млад мъж и помоли да ти предам, че утре сутринта няма да дойде в болницата. Доколкото разбрах, името му е мистър Хънтър.

От тази новина настроението на Блеър спадна под нулата. Тя беше виновна за всичко. През последните дни безсъвестно беше пренебрегнала Алън.

Утрото дойде бързо, но настроението на Блеър почти не се подобри. Поне пациентите отклониха вниманието й от собствените й проблеми — но така беше само докато в болницата пристигна Леандър. В сравнение с неговото лице нейното беше същински слънчев лъч. Само за два часа й се разкрещя цели четири пъти, упрекна я, че има още много да учи, ако иска да стане пълноценен лекар. Много й се искаше да го наругае както трябва, но след кратък поглед към лицето му се задоволи да каже: „Прав сте, сър!“ — и се опита колкото се може по-точно да следва указанията му.

В единадесет часа се наведе над едно малко момиче, чиято ръка беше наместила, и в този миг зад нея се появи Алън.

— Така си и мислех, че ще те намеря в болницата с него.

Блеър се усмихна на момиченцето.

— Аз работя Алън.

— Трябва да поговорим — на четири очи, не пред цялата болница!

— Е, добре, ела с мен.

Тя го отведе надолу към кабинета на Леандър. Не познаваше добре болницата и това беше единственото място, където можеха да разговарят спокойно. Надяваше се само, че през това време Лий няма да се върне в кабинета си и да ги види.

— Веднага трябваше да се сетя, че ще ме доведеш в неговата стая! Ти явно се чувстваш отлично тук. Без съмнение прекарваш много време в този кабинет.

Алън объркано се вгледа в Блеър, когато тя се отпуска в едно кресло, закри лицето си с ръце и избухна в плач. В следващия миг падна на колене пред нея.

— Не исках да те обидя, мила!

Блеър се опита да спре пороя от сълзи, но не успя.

— Всички се заяждат с мен. на никого не мога да угодя. Мистър Гейтс започва да ругае още щом ме види. Хюстън ме мрази, Леандър поти не ми говори, а сега идваш и ти…?

— Но каква причина има Уестфийлд да ти се сърди? Та той печели с развети знамена!

— Печели? — Блеър извади кърпичка от бялата престилка и шумно издуха носа си. — Той изобщо не ти е съперник. Каза, че е разбрал, че те обичам, и вече няма да участва в състезанието.

Алън се изправи и застана до бюрото на Леандър.

— Защо тогава си по цял ден с него? От седмица насам го следваш по петите!