Джуд Деверо - Кралицата дева

Никой освен Силеан не забеляза промяната на отношението му към Джура, защото Роуан се отнасяше с нея така, както ланконите се отнасяха с жените — като с равни. Само дето Джура бе вече свикнала Роуан да се отнася с нея като с нежно и крехко същество.

Искаше й се да се любят!

Сутринта на третия ден, точно преди изгрев слънце, Джура видя как Роуан се измъква от стана и потъва между дърветата. След кратко колебание, тя го последва.

Очакваше изневиделица да скочи от някое дърво, да започне да я упреква, че е напуснала поста си и е оставила другите незащитени.

Той не го направи. Бе клекнал до брега на потока и съблечен до кръста се миеше.

— Какво искаш, Джура? — попита той без да се обърне и гласът му бе студен като планински извор.

Джура искаше да се обърне и тръгне обратно към стана, но си наложи да отиде до Роуан. Коленичи и пи от водата на потока. Небето розовееше.

— Не сме говорили от дни и аз мислех… — протегна ръка и докосна рамото му, но той така я изгледа, че тя отдръпна ръката си.

— Не знаех, че ланконските мъже и жени разговарят — каза той. — Мислех, че твоята работа е да ми браниш гърба.

Тя изкриви лице, напълно объркана.

— Но нали сме женени?

— Разбирам. Искаш да те задоволявам. Трябва да нося стомана в ръцете си и между бедрата си. Това е всичко, което очакваш от мен.

— Ако си решил, че това е всичко, което очаквам от теб — нека бъде така! — каза ядосано тя и се отдалечи от него. Трябваше ли непрекъснато да му обяснява това, което прави? Наистина ли той вярваше, че тя желае смъртта му? Очите й пак се изпълниха със сълзи, но тя яростно премигна и ги пресуши. Дяволите да го вземат! Защо трябваше да се влюби в мъж, който я разплаква!

Когато се върна в стана, Роуан не погледна към нея и тя болезнено сви рамене, сякаш пренебрежението му й причини физическа болка. Главата и тялото я боляха, когато най-сетне си легна и опита да поспи. Обърканите мисли, вихрещи се в съзнанието й, я държаха будна и тя видя нападението. Отначало помисли, че сънува, защото те бяха по-скоро сенки, отколкото хора от кръв и плът. Движеха се безшумно, изплуваха от тъмнината като риби от сумрачните водни дълбини.

Джура не вярваше на широко отворените си очи… Една от малките, облечени в тъмни дрехи фигурки се наведе и сложи нещо върху устата на Дейр. Преди Джура да успее да скочи и да вдигне тревога нещо я удари по главата и всичко потъна в мрак.

Когато се свести, усещаше болка в главата и гърба си. Преди да отвори очи се опита да раздвижи ръцете си, но не успя.

— Джура, Джура!

Превъзмогвайки болката, Джура отвори очи и погледна към Силеан. И двете бяха затворени в дървен фургон, прострени върху торби със зърно, които им убиваха, сякаш бяха натъпкани с камъни.

— Добре ли си, Джура? — прошепна Силеан. Джура се опита да стане, но ръцете и краката й бяха вързани.

— Добре съм — отговори тя с пресъхнало гърло. — Къде сме? Кой ни е пленил? Къде са другите? — лицето й се изкриви от болка, когато фургонът се люшна върху неравност по пътя и тежките торби натъртиха тялото й.

— Не знам — отвърна Силеан. — Бях заспала и се събудих тук.

Джура се опита да освободи вързаните си крайници.

— Трябва да спасим Роуан — каза тя. — Той ще се опита с приказки да се измъкне от тази бъркотия, а те ще го убият.

Силеан се усмихна насреща й. — Мисля, че сега трябва да помислим за себе си. Ако са пленили нас, сигурно са пленили и останалите. Чувам трополенето и на други фургони. Трябва да опитаме да поспим и да възстановим силите си.

Джура не можеше да заспи от тревога за Роуан, а и за другите. Молеше се на Бога да го защити. Рано му е все още да умира — молеше се тя. Той има още толкова работа да върши. И имаше нужда от нея, за да го защищава. Ами ако Роуан пак загуби вяра в себе си? Кой ще бъде до него, за да му помогне?

Накрая тя заспа и сънува, че Роуан е мъртъв. В съня си тя знаеше, че е виновна за смъртта му, защото не бе му казала, че го обича.

Събуди се от внезапното спиране на фургона. Груби ръце сграбчиха глезените й, измъкнаха тялото й от фургона. Главата й се удряше в натъпканите торби. Грубите ръце я развързаха и тя можа да се изправи.

„Ултени!“ — мислеше си тя, докато разглеждаше дребните, мършави хора пред себе си. Всички ужасни истории, които бе чувала за тайнственото планинско племе, изплуваха в съзнанието й. Приказките за ултените се разправяха около топлите пламъци на огъня в студени, бурни нощи. Родителите плашеха децата си с ултените.