Джуд Деверо - Кралицата дева

Красивият палат на ултените бе луксозно обзаведен благодарение на продължаващите векове кражби. Мраморът от стените бил предназначен да украси катедрала в Англия. През нощта ултените безшумно нападнали мраморния керван, убили търговците и стражата, отвлекли фургоните с мрамор в техния планински град. Те откраднали дори зидарите — накарали ги да работят до смъртно изтощение, после хвърлили телата им в една пропаст.

Залата бе огромна — дълга, тясна, с високи тавани. Стените бяха покрити с бял мрамор на червени жилки. Навсякъде личаха свидетелства за това колко умели крадци са ултените. Те бяха мародерите след всяка битка. Докато воюващите оплакваха своите мъртви, ултените шетаха по бойното поле и задигаха всичко, което можеше да бъде задигнато. Бяха като мравки и можеха да мъкнат товар по-тежък от тях самите. Ултените нападаха градове, без гражданите да усетят, че са нападнати. Те донасяха всичко задигнато в тяхната столица, на техния крал. Затова дворецът бе пълен със съкровища — някои от тях много древни — красиви мечове, щитове, гоблени, стотици бродирани възглавници, златни чаши — всичките различни, откраднати от различни сервизи — чинии, свещници, ножове за храна. Изящната мебелировка бе сравнително оскъдна — трудно бе да се отмъкнат незабелязано мебели и да се пренасят по тесните, планински пътеки. Ултените бяха сковали няколко големи, груби маси и ги бяха покрили с хубави покривки от ирландски лен. Гостите се бяха изтегнали върху възглавници и наблюдаваха многото жени, които безшумно кръстосваха из стаята, обути в меки чехли. Всяка жена бързаше да изпълни желанието на някой от мъжете. Тримата феарени седяха заедно в единия край на залата и се мръщеха неодобрително на това, което ставаше около тях. Те хапваха по малко от сервираните блюда с храни и не обръщаха внимание на десетината жени, които се въртяха около тях.

Гералт остави игралната маса и се отпусна назад върху възглавниците. Една от жените му вееше с ветрило, друга бе положила ходилата му в скута си и ги масажираше, две жени масажираха прасците му, пета чупеше бадеми и ги пъхаше в устата му. Още четири жени стояха наоколо, готови да откликнат на всяко желание, което би изразил Гералт. На лицето му бе изписано върховно блаженство.

Дейр седеше малко по-надолу, погълнат от разговор с невероятно красива жена. От израза на лицето му можеше да се съди, че се забавлява чудесно.

Изразът на Роуан остро контрастираше с безметежните лица на мъжете около масите. Той стоеше сам, изправен до прозореца от източната страна на залата. Гледаше надолу — към града и хората по улиците.

Дейр се извини на жената, остави я и отиде при Роуан.

— Още ли се тревожиш за Джура? — попита Дейр. Роуан продължи да гледа мълчаливо през прозореца.

— Казаха, че са оставили жените там, в долината — каза Дейр с тона на човек, който повтаря нещо за стотен път. — Ултените не убиват. Те биха откраднали всичко, включително краля на Ланкония ако поискат, но не биха убили. Те ни упоиха, отвлякоха ни, а жените са оставили там. Защо се съмняваш в това? Ултените нямат нужда от жени, както забелязваш. — Дейр се усмихна на красавицата, която го чакаше край масата. — На тях им трябват само мъже. — Дейр едва сдържаше усмивката си. — Ние трябва да им дадем това, което очакват от нас, и да си ходим. Сигурно ще можем да вземем със себе си някои от тези красавици!

Роуан студено изгледа Дейр.

— Съблазнили са те! Очите на Дейр пробляснаха:

— Няколко пъти при това!

Роуан отново се загледа през прозореца:

— Не вярвам на този Марек — каза той, имайки предвид човекът, който наричаше себе си крал на ултените. — И не обичам да бъда държан в плен, дори когато веригите са от коприна.

— Казваш, че искаш да обединиш племената. Какъв по-добър начин за единението?

— Да заплождам жените им? — намръщи се Роуан. — Мисля, че мога да бъда ползван за нещо повече от самец — той извърна глава встрани, а Дейр сви рамене и се върна край масата.

Роуан продължи да гледа през прозореца, отчаян от собствената си безпомощност. Как би могъл да се сражава с жени — особено такива изящни, малки жени като тези? Преди шест дни той се бе събудил с адско главоболие във фургон, чиито стени бяха тапицирани с коприна. Бе избил с рамо заключената врата и фургонът бе спрял. Роуан бе поздравен от шест малки, хубави жени, които го помолиха да не се сърди. Гневът му някак се смири, щом видя, че другите мъже са живи и здрави, но избухна отново, когато не видя Джура, Силеан или Брита да излизат от останалите фургони. Ултенските жени казаха, че са оставили ириалските жени в стана.