Джуд Деверо - Кралицата дева

Малко неща се знаеха за тях. Известно бе със сигурност, че са невероятно мръсни, зли, крадливи, недостойни за доверие и според всеобщото мнение — лишени от чувство за чест. Дълги векове останалите племена правеха всичко възможно да избягват ултените, които живееха високо в планините, в най-североизточния ъгъл на Ланкония. Никой не изпитваше особено желание да види тяхната столица.

Въпреки това, за града на ултените се носеха невероятни слухове. Когато Джура бе още дете, един безрък и безок старец й разказваше как бил пленен от ултените и те го закарали в своята изумително богата столица. Всички се присмиваха на стареца, а той се сви в един ъгъл и се напи. На другия ден сакатият старец бе изчезнал и никой повече не го видя.

Сега Джура стоеше в мрачината и се взираше в покритото с мръсотия лице на своя похитител, прикрито от качулката на вехтата му наметка. Възрастният човек й подаде чаша с някаква течност и твърд комат хляб. Джура взе храната и се огледа наоколо, докато старият човек измъкваше Силеан от фургона. Виждаха се четири други фургона. Около тях безшумно щъкаха още закачулени фигури, но не измъкваха други пленници от фургоните.

Гърлото на Джура се сви:

— Къде са другите? — попита тя човека.

Той не й отговори. От тъмнината изплува друга фигура и зашлеви Джура през устата не й бе трудно да разбере, че трябва да мълчи. Тя изяде хляба и изпи миришещата на мухъл бира. На Джура и Силеан бе позволено да се облекчат между дърветата, после бяха напъхани обратно във фургона.

Безконечното клатушкане на фургона помагаше дните да се преливат един в друг. По време на тридневното пътуване спираха по два пъти на ден. На Джура и Силеан бе давана малко храна, после им бе позволявано да се усамотят за малко, след което отново ги завързваха и вкарваха във фургона.

След първия ден Джура и Силеан не разговаряха много — твърде непоносими бяха гладът, тъгата и умората. Джура бе разкъсвана от угризения. Ако само бе имала време да обясни на Роуан какво бе искала да каже! Не можеше да се примири с мисълта, че е загинал преди тя да му каже всичко. Сигурно трябваше да го прегърне, когато бе заплакал. Може би тъкмо това му бе необходимо. Ако само…

— Мислиш ли, че са избили мъжете? — прошепна Силеан.

Очите на Силеан бяха потънали в орбитите. Тя изглеждаше толкова зле, колкото зле се чувствуваше Джура.

Гърлото на Джура отново се сви и тя не успя да проговори. — Няма съмнение, че те искат жени робини — продължи Силеан. — Брита бе твърде стара, за да им служи — ето защо са взели само нас.

Джура успя да преглътне, но не успя да проговори.

— Да — потвърди Силеан, сама отговаряйки на въпроса си. — Мисля, че са убили мъжете. Иначе те щяха да ни се притекат на помощ, а ултените не биха могли да надделеят в битка срещу нашите мъже.

Силеан изчака Джура да каже нещо, но след като тя не отвори уста, продължи:

— Не чухме ултените да нахлуват в стана. Даже феарените, които бяха на пост, не ги усетиха — тя затвори за миг очи. — Брокаин ще обяви война на Ириал, когато разбере, че синът му е мъртъв. А кой ще поведе ириалите сега, след като Роуан и Гералт не са между живите?

Джура затвори очи и си представи русата коса на Роуан. Спомни си как я бе гъделичкал през нощта, прекарана в неговата палатка.

— Вече не ще успеем да обединим племената — каза Силеан. — Вателите загубиха Брита, братът на Яин е мъртъв, синът на Брокаин е мъртъв — тя преглътна. — И нашият крал е мъртъв.

— Стига! — рязко я прекъсна Джура. — Не издържам вече!

Силеан погледна объркано Джура: — Скръбта ли те прави толкова странна? Смъртта на Роуан ли?…

— Престани, моля те! — прошепна Джура. Силеан млъкна, но само за малко.

— Трябва да пазим силите си — продължи тя, опитвайки се да върне Джура към действителността. — Трябва да намерим начин да се измъкнем от тези гадни хора и да се доберем до дома. Трябва да кажем на цяла Ланкония какво се е случило. Ще обединим останалите племена срещу ултените и ще ги унищожим. Ще отмъстим за смъртта на Роуан. Ще… — тя не продължи, защото чу, че Джура плаче.

Силеан не бе я виждала никога да плаче.

Джура се опита да заспи, но не успя. Часовете бавно и мъчително се влачеха. Имаше време да си спомни всеки миг, прекаран с Роуан. Как го бе приела при първата им среща и как се бе ядосала, когато разбра кой е той всъщност — почувства се предадена, сякаш той я бе излъгал или се бе подиграл с чувствата й. Беше се уплашила. Колкото и да бе неприятно да го признае дори пред себе си, този мъж я уплаши със силата на чувствата, които предизвика у нея. Уплаши се, че ще го последва, дори ако трябва да предаде страната си, да предаде всичко, в което някога е вярвала.