Джуд Деверо - Кралицата дева

— Какво те интересува? Ти ще си мъртъв. Ще се пожертваш заради това мъртво момче.

Роуан погледна пак към тялото на Кеон и лицето му отново помръкна.

— Да, вярно. Сигурен съм, че Гералт ще бъде чудесен крал.

— Ако победи! — поясни Джура.

— Да победи?

— Женитбата ми за крал пробуди у мен вкус към властта. Аз ще се омъжа за Дейр и сигурно ние двамата ще се преборим с Брита за властта над нейното племе. А после… Надявам се все пак да стана кралица на цяла Ланкония — тя се усмихна. — Тази идея ми харесва!

Роуан се обърна към нея и тъгата в погледа му се превърна в омраза. Омраза към нея.

— Война! — прошепна той. — Вие, ланконите, мислите единствено за война и власт. Ти ще воюваш със собствения си брат, за да добиеш още по-голяма власт. Заради егоистичните си амбиции ще погубиш хиляди хора. Изобщо не те е грижа за Ланкония!

— А теб? Ще зарежеш това, което си започнал, и ще се пренесеш в жертва на Брокаин?

— Трябва — меко каза той. — Дадох му дума. Думата на рицаря е свещена.

— Ти си англичанин! — сопна му се тя. — Англичанин до мозъка на костите и аз се радвам, че отиваш да умреш! Нямаме нужда от страхливци като теб, които не могат да довършат това, което са започнали. Тръгвай! Върви при Брокаин. Върни се в Англия. Върви по дяволите — все ми е едно! — тя се обърна и хукна далеч от него.

Не много далеч — когато излезе от обсега на зрението му, Джура спря. Хлипове се надигаха в гърдите й. Преди да се усети, тя падна на колене и се разтърси от плач. Сякаш всички неизплакани досега сълзи напираха в очите й. Раменете й се тресяха, ръцете й бяха вкопчени една в друга. Тя се захлупи в прахта и заплака още по-силно. Щеше да умре, ако Роуан се предадеше на Брокаин, а не можеше да каже на мъжа си това. Той нямаше нужда от съчувствие и тя не му го предлагаше. Той се нуждаеше от гнева й, но тя не бе подготвена за омразата, появила се в очите му.

След малко се изправи и се върна в стана. Останалите от групата седяха в очакване, без да разговарят, и когато чуха шума от приближаването на Джура, вдигнаха погледи, изпълнени с надежда. Щом видяха, че идва Джура, а не Роуан, надеждата в очите им угасна и те извърнаха погледи встрани.

Джура си помисли, че те не по-малко от нея се нуждаят от Роуан.

Силеан стана да я посрещне и Джура прикри лицето си от изучаващия взор на приятелката си.

— Ти си… плакала? — попита Силеан, невярвайки на очите си. — Какво си му направила?

Джура не можеше да разкаже никому, дори на приятелка като Силеан, за това, което бе видяла. Как можеше ланконска жена да възприеме мъж, който плаче като дете? И все пак Джура бе разбрала Роуан — значеше ли това, че не е съвсем ланконка?

— Няма нищо — просто дим влезе в очите ми — каза Джура. — Роуан скоро ще се върне — добави тя.

Не след дълго Роуан се появи. Косата му бе влажна, сякаш се бе къпал. Нареди всички да се приготвят за път. Феарените седяха отделно. Роуан отиде при тях и дълго им говори. Джура видя, как той сочеше към всички членове на групата последователно и сякаш гарантираше безопасността им със собствения си живот.

Тя го наблюдаваше внимателно и успяваше да улови промяната в израза на очите му — там имаше някаква празнота, която не бе забелязвала преди. Все пак той изглеждаше отново готов да овладее положението.

Тя изчака той да погледне към нея, за да му се усмихне.

Роуан не погледна към Джура.

Цял ден, докато яздеха, той не погледна към нея. Не беше ли разбрал, че тя нарочно се бе опитала да го разгневи? Че иска да го накара да се отърси от тъгата. Тази нощ, мислеше си тя, тази нощ ще го отведе в стана. Ще бъдат сами — той ще я докосва, може би дори ще я люби! — Уви не се получи. Спряха за нощувка, но Роуан я отбягваше. Тя го помоли да се разходят в гората, но той отвърна, че трябва да остане с феарените.

— Не мога да ги оставя с твоя брат — каза той като я гледаше хладно. — Или вече трябва да го наричам законен крал — и Роуан се отдалечи преди Джура да успее да каже дума.

Силеан видя, че Джура стои без работа и я изпрати да разседлае конете. Джура се вкопчи в изпълнението на привичната задача.

— Ядоса ли го? — попита Силеан.

— Помогнах му, но той не го разбра. — Джура погледна към Роуан, който седеше до огъня и точеше меча си. — Аз съм…

— Глупачка — довърши Силеан, грабна седлото от ръцете на Джура и се отдалечи ядосана.

Джура бе налегната от самосъжаление. Нима всички я мислеха за неспособна да прозре истинския смисъл на нещата? Тя се присъедини мълчаливо към останалите около огъня. Редът й да застане на пост дойде около зазоряване, но нито през нощта, нито на зазоряване Роуан се опита да говори с нея насаме. Даваше и задачи и нареждания като на всички останали.