Джуд Деверо - Кралицата дева

— Видя ли го? — поиска да узнае той. — Омагьосал е баща ми. Само защото съумя да отвори някаква си ръждясала порта, баща ми мисли, че е способен на всичко. Аз трябваше да отворя портата още преди години.

Джура, все още замаяна от съня, премигваше насреща му. Гералт бе мургав мъж, черната му коса се спускаше до раменете, дебелите, черни вежди почти се сливаха, докато устните се свиваха от гняв. Той удари с юмрук дланта си.

— Вече приказва за пътища и… — не успя да продължи, сякаш собствените му думи го задавяха. — Говори и за търговски панаири. Как си мисли, че ние, ланконите, сме устояли на всички, които са се стремили да ни завладеят? Ние не допускаме никого — ни викинги, ни хуни, а най-малко — лукавите търговци. Кой ги знае дали тайничко не превозват цели армии в каруците си? А сега този… този узурпатор иска да им отворим границите си. За десетина години той ще ни заличи.

Гералт спря да си поеме дъх, но не позволи на Джура да се обади.

— В ръцете му е синът на Брокаин, а го пази като родно дете. Аз съм за това да обесим момчето и когато Брокаин ни нападне, да убием и него. Зерните са наши вратове. Трябва да се защитаваме.

Как да отворим границите си? — зачуди се Джура. — Хвала за това. Та ние ще престанем да съществуваме. Ще бъдем погълнати от нашественици. — Това бе още една причина към натрупаните досега, поради които англичанинът не биваше да става крал. Не само тялото на Тал, но и мозъкът му явно беше болен. Погледна Гералт. Е, поне един човек бе съгласен с нея и не мислеше англичанина за Бог.

— Да, но Тал не вижда това. Днес сутринта се опитах да поговоря с него, но той ми нареди да напусна стаята. — Гералт вирна глава. — Чу ли за Хонориума? Даваш ли си сметка, че можем да се окажем с чужда кралица? Чух, че Брокаин има и дъщери. Ами ако някоя от тях спечели?

Джура можеше само ужасено да гледа брат си. Не бе предвидила подобна развръзка.

Гералт седна до нея и я прегърна през раменете.

— Ти трябва да спечелиш!

— Аз? — попита тя объркана.

— Всъщност трябва да осигуриш Силеан да спечели този мъж. Ще участваш в Хонориума и ще се биеш както никога досега. Трябва да елиминираш всички пришълки, докато останеш сама срещу Силеан.

— Да — кимна Джура уверено — Силеан ще се бие за него.

Гералт направи гримаса на отвращение.

— Тя гледа мъжа със замечтани очи. Не вижда ясно, не чува какви ги приказва.

Джура моментално защити приятелката си:

— Силеан е гвардейка. Тя не може да не вижда, че той е глупак.

— Силеан е и жена — той вдигна едната си вежда. — Ти видя ли го вече?

— Не, но нима ще си променя мнението дори да го видя?

— Той е със светла кожа и коса и някои от жените са се увлекли по него. Мислят с тялото си, а не с ума си. — Той я наблюдаваше внимателно.

Джура го изгледа свирепо.

— И ти си мислиш, че мога да се окажа от тях? — попита тя с цялото негодувание, което изпитваше. — Не Ме интересува дали е красив като бога Наос. Няма да променя мнението си. Той няма право да е крал на Ланкония.

— Браво! — похвали я Гералт, потупвайки я по гърба сякаш бе един от неговите гвардейци и тя залитна напред. — Баща ми пожела да се явиш в двореца, за да бъдеш представена на принца самозванец. Кралят бе наскърбен, че снощи не бе на тържеството.

— Че Тал беше ли? — изненада се тя.

— Не можа да откъсне очи от английския си син. — Гералт се извърна за миг и Джура разбра, че се опитва да прикрие болката от начина, по който Тал демонстрираше любовта си към сина, когото не бе виждал от дете. Гералт винаги бе боготворил баща си, но на Тал дори не му бе хрумнало да го направи крал.

Гералт се обърна отново към сестра си, вече по-спокоен:

— Ние трябва да браним Ланкония. Каквото и да направи той, за да ни попречи, трябва да браним страната, доколкото сме способни. За начало ще поставим ириалка кралица до него. Не бива да допускаме кралица от друго племе да проникне в Ескалон. Тя ще дойде със своите васали, които ще подкупят пазачите и някоя нощ ще отворят вратите. Не! Трябва да го спрем преди да е започнало. Трябва да поставим Силеан на трона. Смяташ ли, че можеш да победиш другите претендентки?

— Да, разбира се — отвърна тя, тъй като в този момент бе убедена в това, което твърдеше.

— Добре — той се изправи. — Ела с мен. Ще се срещнеш със сина на баща ми.

Джура направи гримаса.

— Сега? Преди закуска?

— Да. Баща ми настоява.

Чувстваше се, сякаш я повеждат на екзекуция, но все пак се дооблече набързо и последва Гералт. Не си даде труда да сложи дълга роба, а вместо това навлече гвардейската си униформа от панталон и туника с голяма синя вълнена пелерина, метната през едното рамо. Поколеба се, като видя празната ножница, но я сложи откъм гърба, така че пелерината да я прикрива.