Джуд Деверо - Кралицата дева

Но Джура подценяваше чувствата, които бе изпитала. Тя бе забравила какво е да си в обятията на този мъж, как тялото й се събужда и потръпва при досега му.

Когато той вдигна глава, ръцете й обгръщаха врата му, пръстите й бяха заровени в косата му… и тя не можеше да му се насити.

— Джура — прошепна той и гласът му сякаш проникна дълбоко в нея. — Ще бъдем заедно сега — прошепна той, докосвайки устните й със своите.

Подобно на цвете, което се разтваря пред пчела, тя отвори устните си, мечтаейки прашеца й да бъде взет. „Заедно“ означаваше да се любят и тя бе готова за него. Не мислеше за последствията или за това къде се намират. Доколкото се интересуваше, можеха да бъдат и насред зала за угощения.

Леко разтвори крака, опря бедрата си до неговите и го остави силно да я притиска.

— Любов моя — прошепна той, обсипвайки врата й с жадни целувки, сякаш искаше да я погълне. — Ще бъдем заедно. Уредих го.

— Да — промърмори тя със затворени очи и отметната назад глава. — Заедно. Сега.

Той се отдръпна, за да се взре в лицето й.

— Много ме изкушаваш; повече отколкото си представях, че е възможно. Джура, любов моя, не съм подозирал, че мога да се чувствам така. Кажи, че ме обичаш. Нека чуя тези думи.

Тя не мислеше за думи; бе се отдала на усещанията. Чувстваше тялото му до своето, големите му силни бедра притиснати здраво до нейните. Копнееше да усети кожата му до своята, да преплете пръстите си с неговите, да усети гърдите му до своите. Искаше да гали ръцете му, кожата…

— Джура! — простена той и така силно долепи устни до нейните, че тя загуби равновесие и залитна назад, удряйки гърба си в каменната стена на яслата. Той не я пусна, а продължи да я целува, докато тялото му се притискаше към нейното толкова силно, че Джура си помисли, че ще умре под неговата тежест, и въпреки това вместо да се постарае да се освободи, тя го придърпа по-близо към себе си.

Изведнъж той я пусна и отстъпи назад, потъвайки в дълбоката сянка в ъгъла.

— Върви — нареди той пресипнало. — Върви, или няма вече да си девица. Остави ме, Джура.

Успя да се задържи права като се вкопчи в камъните зад гърба си, а тяхната назъбеност раздираше дланите й. Сърцето й биеше лудо, а в тялото й се надигаха опустошителни, страстни вълни.

— Махай се оттук преди някои да те види — нареди той.

Мозъкът на Джура бавно заработи. Да, никой не биваше да я види. С усилие се задържа на омекналите си крака и дори направи няколко крачки напред, търсейки опора в стената.

— Джура — извика той след нея.

Тя не се извърна. Мускулите й бяха прекалено отслабнали, несигурни, за да си позволи да прави излишни движения.

— Помни, че си моя — каза той. — Не оставяй сина на Брита да те докосва.

Тя кимна, прекалено замаяна, за да схване смисъла на чутите думи и излезе от конюшнята. Беше доволна, че краката й сами знаеха пътя към помещенията на жените, защото мозъкът й бе зает единствено с мисълта за него.

Продължаваше да опипва връхчетата на пръстите си, спомняйки си усещането от докосването до него.

— Джура — извика някой, но тя не откликна.

— Джура! — каза Силеан рязко. — Какво става с теб? Къде ти е ножа? Защо косата ти е разпусната? Какви са тези белези по врата ти? Нападна ли те някой?

Джура дари приятелката си със замечтана усмивка.

— Добре съм — прошепна тя.

Намръщена, Силеан хвана Джура за ръката и насила я повлече към стаята си. Помещението беше спартански обзаведено само с най-необходимото — креват, маса, стол, умивалник и дрешник. Различни оръжия висяха по стените, а над леглото имаше издялан от дърво християнски кръст.

— Седни — нареди Силеан на Джура, побутвайки я към леглото. Силеан намокри една кърпа и я сложи върху челото й. — А сега ми разкажи какво стана?

Джура започваше да се съвзема.

— По… Добре съм. Нищо не ми се е случило. — Тя махна кърпата от челото си. Ръцете й все още трепереха, но започваше да идва на себе си. Трябва да стои далеч от този мъж. Той бе като болест, заразна единствено за нея — и то такава, от която можеше да умре.

— Ти ми кажи новините около теб — обади се Джура. — Срещна ли се с англичанина? — Може би омразата към чужденеца щеше да й помогне да забрави новосъбудената страст. — Толкова ли е глупав, колкото мислехме?

Силеан все още бе озадачена от вида на приятелката си.

— Въобще не е глупав. И се оказа изключително храбър. Сам се опълчи срещу Брокаин.

Джура изсумтя.

— Значи е по-глупав, отколкото предполагах. Най-вероятно неговото невежество го е опазило този път, но това няма да се повтори. Трябва да отидеш при Тал докато е още жив и да го помолиш да те освободи от задължението да се омъжваш за този противен мъж.