Джуд Деверо - Джудит

Това беше най-страшният затвор в замъка. Съвсем малка ниша, изсечена в скалата, в която човек не можеше нито да се изправи, нито да седне. Трябваше да стои приведен и не му достигаше въздух. Затворените там живееха не повече от седмица.

Констанс проследи с трескав поглед как пазачите съблякоха Джослин само по риза и го хвърлиха в тъмната дупка.

Когато вратата на нишата се затвори, тя стоя дълго неподвижна. За Джослин нямаше надежда. Ако не умреше до утре сутринта, Чатауърт щеше да го измъчва до смърт. И щеше да се смее, когато певецът изпуснеше последния си дъх.

Констанс се обърна бавно. На масата бяха поставени три чаши, които само Чатауърт имаше право да употребява. Тя знаеше какво трябва да направи. Животът й бе загубил смисъла си.

Тя грабна една чаша и я удари в ръба на масата. Взе едно остро парченце и спокойно разряза вените си. Приседна на леглото и се вгледа като замаяна в изтичащата кръв.

— Скоро ще бъда при теб, Джослин — шепнеха изстиващите й устни.

Тя се сви на леглото и не мръдна повече. Мекият летен вятър си играеше с косите й. Констанс не забелязваше нищо. Тя гледаше усмихнато пред себе си и си припомняше любовните думи, които й казваше Джослин.

Кръвта й изтече и с нея си отиде и животът. Надвита от чувството за слабост, Констанс затвори очи. Скоро изпадна в милостиво безсъзнание, което меко я отведе в обятията на смъртта.

— Ей ти! Дишаш ли още? — извика дрезгав глас и думите отекнаха оглушително в затвора на Джослин.

Момъкът беше като упоен и в първия миг не разбра добре какво му казаха.

— Да — прозвуча задавеният му шепот.

— Измъкни го оттук, бързо! — заповяда женски глас.

Джослин не разбираше какво става с него. Някой го издърпа от тясната дупка и го положи на земята. Той вдъхна дълбоко свежия нощен въздух и съзнанието му се възвърна. Отвори бавно очи и се огледа уплашено.

След минута се изправи и погледна спасителите си. Не се изненада, когато позна ратая от обора и дебелата му жена.

— Трябва веднага да се махнеш оттук! — проговориха в един глас двамата и го поведоха през тъмния двор към оборите.

Джослин крачеше бързо напред и усещаше как силите му се възвръщат. Щом наближиха оборите, жената продължи настойчиво:

— Мъжът ми ще ти помогне да се измъкнеш през стената. Вземи тази торбичка. Приготвила съм ти нещо за ядене. Ще ти стигне за няколко дни.

— Няма да си тръгна без Констанс — проговори упорито Джослин.

— Знаех си, че няма да тръгнеш, без да си я видял със собствените си очи… — Тя му махна да я последва. Отведе го в един празен обор и му показа неподвижната фигура, положена върху една бала сено, покрита с грубо палто.

Без да каже нищо повече, жената отметна палтото и Джослин впи ужасен поглед в бялото лице на Констанс.

— Мъртва е — поясни тихо жената. — Прерязала си е вените. Не я проклинай. Животът щеше да бъде ад за нея.

Джослин се наведе и нежно целуна студените устни. Жената го подръпна за ръкава.

— Побързай! Някой може да те види.

Джослин се обърна и прекоси обора, без да се оглежда. Излезе на двора и се запъти към главния вход на къщата. Никой не го чу. Въоръжените пазачи спяха дълбоко. Той откачи от стената един остър меч и тръгна нагоре по стълбите. Стражът пред вратата на Едмънд Чатауърт се беше облегнал на стената и хъркаше. Той беше едър, силен мъж и ако беше буден, Джослин нямаше да може да се пребори с него.

Без да бърза, младият певец вдигна меча и го заби в гърдите на войника. Извади го и тихо открехна вратата. Тя не беше зарезена. Очевидно Чатауърт се чувстваше сигурен в дома си.

Джослин влезе в просторното помещение и отиде до леглото. Не му харесваше, че трябва да убие човек. Но кръвта на Констанс зовеше за отмъщение.

Той сграбчи Едмънд Чатауърт за косата. Дебелият мъж се събуди от дълбокия си пиянски сън и се облещи ужасено.

— Не! — изграчи той.

Това бяха последните му думи. Острието на меча прониза гърлото му.

Лилиан не можеше да заспи, Дни наред се мяташе нервно в леглото си и не можеше да намери покой. Джослин й липсваше болезнено.

Тя го викаше всяка вечер в стаята си, но напразно. Той само я поглеждаше изпод дългите си мигли и не отговаряше нищо.

Лилиан дръпна завесите на балдахина и се надигна. Наметна халата си и излезе от покоите си. Щом наближи стълбата, усети, че нещо става. Инстинктът я предупреждаваше за опасност. Вратата към стаята на мъжа й зееше отворена.

А постът, който бдеше над съня на своя лорд, беше паднал по лице и не мърдаше.