Джуд Деверо - Джудит

— Няма ли най-после да му отговориш? — попита настойчиво Майлс, когато Гевин продължи да мълчи.

— Защо не я вземе някой от вас? — попита след малко той и гласът му прозвуча раздразнено. — Повикайте Стивън от Шотландия. А какво ще кажеш за себе си, Рейн? И ти имаш нужда от жена.

— Рейвдаун иска дъщеря му да се омъжи за първородния Аскот — отговори с широка усмивка Рейн. — Иначе с удоволствие щях да свърша тази работа вместо теб.

— Я престанете да се пазарите! — намеси се ядно Майлс. — Ти си на двадесет и седем години, Гевин. Ти си този, който има нужда от жена. Джудит Рейвдаун е богата и ще ти донесе титла. Ще станеш граф. Тя ще помогне на семейството ни да си възвърне поне част от стария блясък.

Лилиан беше загубена за него. Колкото по-бързо свършеше тази работа, толкова по-добре. Трябваше да забрави любовта. Той погледна брат си и изпъна рамене.

— Е, добре, ще се оженя.

Рейн и Майлс въздъхнаха облекчено.

— Накарах пратеника да почака — отговори тихо Майлс. — Надявах се да чуя този отговор.

Той излезе от стаята и Рейн веднага почна да дразни бъдещия жених:

— Чух, че била съвсем мъничка, ей толкова! — Той вдигна ръката си малко над колана. — А зъбите й били конски…

Вятърът проникваше безпрепятствено през широките процепи в стената на старата кула. Намаслена хартия закриваше отворите на прозорчетата, но не задържаше студа.

Лилиан се беше завила презглава с пухеника и й беше топло, макар че беше съвсем гола.

— Господарке! — прошепна Ела и се наведе над постелята й. — Той пристигна.

Лилиан се обърна и примигна сънено.

— Как смееш да ме будиш? — изфуча тя. — За кого говориш?

— Човекът на Рейвдаун. Той…

— Рейвдаун? — Лилиан се изправи като свещ в леглото си. Вече беше съвсем будна. — Дай ми роклята и го доведи тук.

— Тук? — погледна я ужасено Ела. — Не бива да правите това, господарке. Могат да ви чуят.

— Права си — прошепна с отсъстващ вид Лилиан. — Твърде рисковано е. Помогни ми да се облека. Ще се срещна с него под бряста в кухненския двор.

— Сега, посред нощ? Не може така…

— Върви, какво чакаш! Кажи му, че идвам веднага! — Лилиан наметна халата си от дебело червено кадифе, подплатен с катеричи кожи. Тя завърза колана около талията си и нахлузи топлите кожени обувки.

Беше минал цял месец след последната й среща с Гевин. Оттогава той не й беше изпратил нито едно писъмце.

Само няколко дни след срещата в гората тя узна, че той е дал съгласие да се ожени за богатата наследница. А сега вестта за голямата сватба се носеше из цялата страна.

Поканени бяха стотици гости. Щеше да се събере цялото благородничество. Колкото повече подробности узнаваше Лилиан, толкова по-силна ставаше ревността й.

Най-голямото й желание беше да седи до жених като Гевин и да наблюдава турнира, организиран в чест на сватбата й. Тя също щеше да се омъжи, но за нейната сватба не се правеха такива приготовления.

Но колкото и да й разказваха за пищните сватбени приготовления, никой не можеше да й каже нищо за невестата. За Джудит Рейвдаун. Преди две седмици Лилиан стигна до идеята, че трябва да подкупи някого от домакинството на Рейвдаун, за да й разкаже как изглежда господарката му. И сега човекът беше тук.

Лилиан усети как сърцето й заби лудо от вълнение. Тя слезе по стълбите и прекоси бързо изоставената и подивяла градина. Тази Джудит сигурно е грозна като костенурка, повтаряше си тя. Непременно е така, защо иначе я крият от снета?

— Моите почитания, милейди — проговори нахално мъжът, като я видя да идва. — Вашата красота може да затъмни дори луната. — Той взе ръката й и я целуна.

Лилиан беше отвратена от държанието му, но той беше единственият, който можеше да й разкаже нещо за Джудит Рейвдаун. А цената, която бе поискал, беше направо безсрамна.

Макар че видът му беше гаден, той се беше проявил като не лош любовник и дори я бе научил на някои нови трикове.

— Има ли нещо ново? — попита нетърпеливо Лилиан и издърпа ръката си. — Видя ли я?

— Не… или поне не отблизо.

— Какво говориш? Видя ли я или не? — Гласът на Лилиан трепереше от гняв.

— Видях я. Но я охраняват много строго и… — Той искаше да спечели благоволението й и знаеше, че трябва да говори истината. Вчера бе видял Джудит Рейвдаун да излиза на езда с няколко от дамите си. Ала не можа да разбере точно коя е богатата наследница.

— Защо я охраняват? Сигурно е много тъпа и дори не я пускат да излиза сама?

Изведнъж мъжът се почувства неловко. Жената пред него беше коварна като змия. Студенината в очите й го плашеше.