Джуд Деверо - Джудит

— Сигурно се радвате.

— Наистина се радвам — отговори искрено Джон и я погледна в очите. Промяната, станала с тази жена само за няколко дни, не преставаше да го учудва. Хелън изглеждаше напълняла, бузите й бяха загубили бледината си. Вече не приличаше на подгонено зайче.

— Още една игра? — попита тя.

— Не. По-добре е да си починем малко.

— Вече е късно — съгласи се тя, макар че нямаше желание да си ляга. Чувстваше се много добре в компанията на Джон Басе.

— Хайде да поседим още малко — засмя се той и се надигна, за да разбърка жарта в месинговия мангал. Голямото помещение беше оскъдно осветено и доста хладно.

— Трябва да кажа, че се подмладявате с всеки ден — проговори меко Джон, вдигна я на ръце и я отнесе до стола пред огъня.

Хелън обичаше сигурността на силните му ръце. Глезенът й беше почти заздравял и тя можеше да ходи сама, но Джон предпочиташе да я носи и тя не се противеше. И двамата се наслаждаваха на тази близост, но не смееха да си го признаят.

Джон я положи внимателно в стола и се изправи пред нея. В този миг вратата се отвори и в стаята влетя задъханата Джудит.

— Мамо! — тя се хвърли в протегнатите ръце на Хелън.

— Господи, как се тревожех за теб! — прошепна развълнувано майката. — Къде беше толкова време? Добре ли си? Да не са ти сторили зло?

— Има ли нещо ново? — намеси се решително Джон.

Джудит се освободи от прегръдката на майка си.

— Не, нищо не ми сториха. Не можах да дойда при вас, защото Уолтър Демари цял ден вървя по петите ми. Няколко пъти го молих да ме доведе тук, но той се правеше, че не чува.

Джудит се отпусна на едно ниско столче и продължи глухо:

— Имам още една новост. Видях Гевин. — Гласът й премина в шепот. Джон и Хелън я гледаха смаяно. — Хвърлили са го в една тъмна дупка под избата. Страшно място, повярвайте ми. Трябва колкото се може по-бързо да се махне оттам. Отидох при него…

— В подземието! — Хелън се улови за шията, сякаш нещо я душеше. — Ти си бременна! Защо излагаш детето си на опасност?

— Нека ни разкаже за лорд Гевин! — прекъсна я сърдито Джон.

Джудит с учудване забеляза как майка й посрещна спокойно мрачния му поглед и изобщо не се развълнува.

— Гевин се ядоса, че съм дошла. Каза ми, че вече е взел мерки за освобождаването ни. Изпратил е човек при брат си Стивън.

— Лорд Стивън! — Джон засия. — Той е смел и разумен воин. Какво още ви каза?

— Не много. Накара ме да му разкажа всичко и ме предупреди да се пазя от Демари.

— Ще можеш ли да го държиш далече от себе си? — попита загрижено Хелън.

— Не е лесно — въздъхна тежко Джудит.

— А сър Артър? — попита тревожно Джон.

— Той не ме изпуска от очи. Усещам, че замисля нещо, но не знам какво.

— От него може да се очаква само най-лошото. Толкова искам да ви помогна! — въздъхна безпомощно Джон.

— Нямам нужда от помощ. Трябва само да изчакаме идването на Стивън. Аз ще говоря с него и…

— Да говорите с лорд Стивън? — попита изненадано Джон. — Той надали ще си направи труда да обяснява плановете си на една жена.

На вратата се почука и Джудит скочи.

— Трябва да вървя. Джоан стои на стража в коридора. По-добре е Демари да не узнае, че съм идвала.

Хелън улови ръката на дъщеря си.

— Внимавай, детето ми. Моля те, пази се!

Джудит целуна майка си по бузата.

— Правя всичко, което мога. Сбогом.

Когато двамата отново останаха сами, Джон застана пред Хелън и помоли глухо:

— Не плачи. Това няма да й помогне.

Хелън кимна през сълзи.

— Тя е съвсем сама…

— Ти също си била цял живот сама — отговори тихо той. Лицето му беше сериозно.

— Какво значение има това сега? Вече съм стара.

Джон я улови за талията и я привлече към себе си.

— Не си стара — възрази меко той и устните му се впиха в нейните.

В първия момент Хелън се смая. Никой освен съпруга й не я беше целувал така. И то само в началото на брака им. Тя беше смутена от сладостните тръпки, които пронизаха тялото й. След малко отговори на целувката и обви с две ръце шията на Джон.

Двамата стояха дълго прегърнати. После Джон я грабна на ръце и я отнесе на леглото.

Джудит седеше между Уолтър Демари и сър Артър. Не можеше да преглътне нито хапка, защото отново й се гадеше. Храната беше ужасна, но в това състояние и най-добре приготвеното ядене нямаше да й хареса.

Тя носеше туника от бяла коприна върху тясна рокля от кралскосиньо кадифе. Белите ръкави бяха извезани с малки сребърни луни. Тънката талия беше стегната с колан, по който блещукаха сапфири.