Джуд Деверо - Джудит

— Нищо не се случи — успокои я с лека усмивка Джудит. — Успях да го отпратя. Той ме смята за плаха и наивна. Ако знаеш как мразя този театър… Готово ли е всичко, което ти поръчах?

— Да, разбира се, макар да не ми беше лесно да го набавя.

— Само да излезем от това гнездо на плъхове, ще те възнаградя богато — обеща Джудит. — А сега поръчай да ми приготвят банята. Трябва да измия от себе си мръсните ръце на онзи мъж.

Когато в замъка се възцари тишина, Джудит се приготви за опасното си начинание.

— Дай това на пазача — каза тя на Джоан и й показа каната с вино. — Така ще спи през цялата нощ. Няма да се събуди дори когато запаля газената лампа.

— А какво ще стане, когато лорд Гевин ви познае?

— Нали ми каза, че не познава никого? Нека не губим време с приказки. Готово ли е всичко?

— Добре ли сте, господарке? — Джудит беше много зле през целия следобед. Гадеше й се и не можеше да стане от леглото. Бременността й протичаше доста тежко.

Джудит се направи, че не е чула въпроса й.

— Хайде, върви. Занеси на твоя красавец каната с вино. Аз ще чакам да ми дадеш знак за тръгване.

Щом остана сама, Джудит се заразхожда нервно напред-назад. След малко привърза телената кошница за кръста си и нахлузи широката рокля, която й беше намерила Джоан.

Мина почти час и тя започна да се пита какво ли се е случило с камериерката й. Вече не издържаше да чака в стаята си.

Открехна предпазливо вратата, прекоси тъмния коридор и слезе опипом на долния етаж. Изведнъж чу стъпки и застина на мястото си. Слава Богу, беше Джоан.

— Вие ли сте, господарке? — попита изненадано тя.

Джудит се запъти право към пламъчето на свещта, което трепкаше далече напред в мрака.

— Заспа ли стражът?

— Да. Не чувате ли как хърка?

— Чувам само биенето на сърцето си. Остави свещта и ми помогни да завържа по-добре кошницата, че ще падне.

Джоан коленичи и Джудит вдигна полата си.

— Защо ви е тази кошница? — попита тихо тя.

— Ще му я оставя, за да държи в нея храната си. Ще я окачим нависоко, за да не я стигат плъховете.

Джоан цялата трепереше. Вледенените й пръсти едва успяха да се справят с телчетата.

— Там има не само плъхове. Моля ви се, господарке, не слизайте в дупката!

— Ти ли ще слезеш вместо мен?

Джоан изохка уплашено.

— Да вървим! — заповяда енергично Джудит.

Джоан мина отпред и когато вдигна решетката, и двете се потърсиха от отвратителната смрад.

— Гевин? — повика тихо Джудит. — Там ли си? Не получи отговор.

— Дай ми свещта!

Джоан мълчаливо изпълни заповедта. После се извърна настрана. Не можеше да понесе страшната гледка.

Джудит се наведе, вдигна високо свещта и се опита да различи нещо в дупката. Беше подготвена за най-лошото и наистина го видя. Навсякъде мръсотия, тиня и кал. Видя и свитата в един ъгъл фигура. Само очите, втренчени в пламъчето на свещта, показваха, че човекът е още жив.

— Дай стълбата, Джоан. Щом сляза, ще ми подадеш пейката, храната и виното. Разбра ли ме?

— Страх ме е — пошепна задавено младата жена.

— И мене. — Джудит трябваше да положи големи усилия, за да слезе по тясната стълбичка. Тя остави свещта на един издаден камък и се обърна с гръб към Гевин. Разбра, че той се опитва да стане.

— Дай пейката! — извика тихо тя. И това начинание беше трудно. Пейката беше тежка и едва не откъсна ръцете на Джоан. Джудит успя да я улови и я постави до стената в близост до Гевин. После дойдоха кошницата с храна и стомната с вино.

Джудит остави всичко на пейката и направи крачка към мъжа си. Едва сега разбра защо Джоан бе казала, че е повече мъртъв, отколкото жив. Той умираше от глад. Беше останал наполовина. Скулите му бяха изпъкнали, кожата посивяла.

— Гевин — Прошепна тя и протегна ръце.

Той я докосна колебливо, сякаш се боеше, че има насреща си призрак, който след миг ще се разтвори в мрака. Усети топлата й кожа и отвори широко очи.

— Джудит! — Гласът му беше дрезгав. Очевидно беше отвикнал да говори и всяка дума идваше с мъка.

Джудит хвана ръцете му и му помогна да седне на пейката. После поднесе към устните му каната с вино.

— Пий, но много бавно. — Той се подчини. Когато се напи, тя извади една купа с ядене и го нахрани като бебе с топла супа. Месото и зеленчуците бяха разварени, за да може да преглъща.

Гевин преглътна няколко пъти, облегна се безпомощно на стената и затвори очи.

— Отдавна не са ми давали ядене — проговори той. — Човек оценява значението на храната едва когато го лишат от нея. — Той помълча малко, като дишаше мъчително. После се изправи и я погледна сърдито. — Защо си тук?