Джуд Деверо - Джудит

— Той е повече мъртъв, отколкото жив — опита се да я разубеди Джоан. — Ако го изведете навън, дневната светлина ще го ослепи.

Джудит стана.

— Трябва да се облека. Помогни ми. — Тя почака Джоан да извади роклята и продължи да дава заповеди: — Трябват ми дрехи от груба материя, каквито носят слугините. И високи ботуши. Намери и едно ниско столче или по-добре пейка. Да бъде тясна, но достатъчно дълга. Трябва ми още телен кош, за да мога да си го завържа на кръста. Гледай да не бъде много голям.

Джоан поклати глава и я погледна страхливо.

— Но аз ви казах, че съпругът ви е полумъртъв! Не можете да го спасите. И как ще му отнесете пейката, без да ви забележат? Можете да го нахраните, но нищо повече.

Джудит я погледна втренчено и Джоан млъкна. Когато господарката я погледнеше така, тя си знаеше, че вече няма място за спорове.

— Ще ви доставя всичко, което искате — обеща тихо тя.

На сутринта Уолтър Демари разведе Джудит из замъка и й показа всичко, което тя пожела да види. Сър Артър ги следваше с мрачно лице.

— Какви яки стени — прошепна със страхопочитание Джудит, докато оглеждаше внимателно крепостния вал. Погледът й се плъзна към мъжете, които бяха на пост по стената. Изглеждаха сънени. И не бяха много.

— Може би дамата желае да разгледа и оръжията ни — предложи иронично Артър. Изпитателният й поглед не беше убягнал от вниманието му.

Джудит стисна зъби и сведе глава.

— Не ви разбирам. Защо да се интересувам от оръжия?

— Аз също не разбирам. Какво ти става, Артър? — ядоса се не на шега Демари.

Джудит видя студения поглед на Смитън и отново осъзна, че той е най-опасният й неприятел. Тя се постара да се усмихне и се обърна към Демари:

— Вчера яздих дълго и още не съм възстановила силите си. Бих желала да си полегна.

— Разбира се, скъпа моя.

Джудит се отвращаваше от месестите му ръце, които непрекъснато стискаха пръстите й, от жадните му погледи. Тя кимна грациозно за сбогом, влезе в стаята си и здраво затвори вратата след себе си.

Без да се съблича, тя си легна и затвори очи. Мислите й отново се устремиха към мъжа, който лежеше затворен в онази страшна дупка.

Тя чу как вратата се отвори, но не се разтревожи. Слугините идваха и си отиваха. Внезапно една мъжка ръка докосна рамото й и тя се стресна до смърт.

До леглото й стоеше Уолтър Демари. Лицето му изразяваше задоволство. Джудит се огледа страхливо.

— Не се бой — помоли тихо той. — Сами сме. Погрижих са никой да не ни смущава. Всички тук знаят, че ако не се съобразяват с желанията ми, ще бъдат строго наказани.

Джудит го гледаше безмълвно.

— Наистина ли те е страх от мен? — Очите му светеха с мътен блясък. — Нима не знаеш, че те обичам? Обикнах те от първия миг, в който те видях. Наблюдавах те, когато яздеше към църквата. — Той взе един златен кичур и вдъхна дълбоко сладкия му аромат. — Знаеш ли как изглеждаше? Като златна кралица. — Демари притисна кичура към бузата си и продължи: — Още тогава разбрах, че си предопределена за мен. А ти се омъжи за друг! — В погледа му имаше обвинение.

Джудит си припомни съвета на Джоан. Демари не биваше да се доближава много до нея. Трябваше да го държи настрана, за да може да помогне на майка си и Гевин. Тя изхълца и скри лице в ръцете си.

Демари я погледна разтревожено.

— Какво има, сладката ми Джудит? Наскърбих ли те?

Тя се престори, че се опитва да се овладее.

— Моля за извинение. Ти си толкова мил. Никога не бях срещала такава доброта. Съпругът ми беше груб и ме биеше. Баща ми и братята ми също не бяха по-добри от него.

Уолтър я погледна изненадано.

— Наистина ли го мразиш? — Той видя в очите й такъв гняв, че неволно отстъпи назад. Изведнъж му се стори, че омразата й е насочена към него, а не към съпруга, й.

— Всички мъже са еднакви. Искат да притежават жената и толкова. Когато тя не иска, я принуждават със сила. Знаеш ли колко е страшно за една жена да я вземат насила?

— Не, аз…

— О, само да можех да повярвам, че на света съществува мъж, който няма да ме бие и да ме насилва!

Уолтър я гледаше изпитателно.

— И какво ако съществува такъв мъж?

Джудит се усмихна сладко.

— Бих го дарила с цялата си любов.

Уолтър улови ръката й и я целуна горещо.

— Бих дал всичко, за да спечеля сърцето ти. — Той се изправи и кимна тържествено. — Почини си, любов моя. И никога не забравяй, че когато имаш нужда от мен, ще бъда до теб.

Вратата се затвори зад гърба му. Само след минута в стаята нахлу разтревожената Джоан.