Джуд Деверо - Джудит

— Ами, аз… — Уолтър отпи голяма глътка вино, за да има време да помисли. По-скоро щеше да си отхапе езика, отколкото да й признае, че никога не е ставало дума за женитба.

Джудит го погледна бързо и отново сведе глава.

— Сигурно казах нещо лошо… Ще ме удариш ли сега?

Уолтър се обърна рязко към нея и като видя сълзите в големите златни очи, се стресна още повече.

— Скъпа моя Джудит… — Той покри ръката й със страстни целувки. — Защо едно толкова мило същество като теб се бои от мъжете?

— Прощавайте. Аз почти не познавам мъжете…

— Усмихни се, красавице моя. Кажи ми какво да ти подаря. Готов съм да ти дам всичко, което желае сърцето ти.

Джудит вдигна очи.

— Бих желала да настаните майка ми по-удобно — отговори с твърд глас тя. — Някъде по-близо до моята стая.

— Милорд — намеси се сър Артър, който седеше отдясно на Джудит и не пропускаше нито дума от разговора, — ако настаним лейди Хелън на четвъртия етаж, няма да можем да я охраняваме добре.

Уолтър смръщи чело. Той трябваше да има тази плаха и невинна жена, на всяка цена. А и не му хареса, че Артър се държи така пред нея.

Смитън забеляза веднага, че е допуснал грешка.

— Имах предвид само сигурността на дамата — побърза да обясни той. После се обърна към Джудит: — Ако разполагате само с един човек за охрана на майка си, кого бихте избрали?

— Джон Басе — отговори без колебание тя. Тогава няма да има кой да ми помогне да подготвя бягството, помисли си безпомощно тя. Сър Артър я погледна, сякаш можеше да чете мислите й.

— Идеята е великолепна — намеси се Уолтър. — Наистина ли желаеш това?

Джудит се почувства зле. Всъщност, без Джон ще имам повече свобода, опита се да се успокои тя.

— Да, милорд. Знам, че мама ще бъде в добри ръце, и това ще ме направи спокойна — прошепна тя и се изчерви.

— Добре. Нека сега посветим вниманието си на по-весели неща. Искате ли утре да ви заведа на лов?

— На лов? Аз… знаете ли, имам още едно желание, но се боя, че ще ми се изсмеете. — Джудит сведе поглед към ръцете си.

— О, не, няма да се смея. Говори, моля те — засмя се Уолтър.

— Никога не съм виждала толкова стар замък. Много бих искала да го разгледам. Оборите, стаите, дори млекарницата.

— Още утре ще ти покажа всичко. Това е скромно желание. — Очите му търсеха нейните, но Джудит не смееше да вдигне глава.

— Много съм уморена. Ще ме извиниш ли? — помоли със сладък глас тя.

— Волята ти е закон за мен. — Уолтър стана и й подаде ръка.

Джудит хвърли бърз поглед към Джон, който стоеше зад нея със скръстени на гърба ръце.

— Искам да поговоря с придружителя си — помоли тихо тя. Преди Уолтър да е успял да реагира, тя взе Джон под ръка и го отведе настрана. — Ти ще внимаваш за майка ми, а аз ще се погрижа за останалото.

— Не мога да ви позволя. Лорд Гевин…

— Тихо! Никой не бива да чуе за какво си говорим. Мама трябва да се махне от онази влажна дупка, иначе ще се разболее.

— Този мъж ви поглъща с поглед. Иска ви и…

Джудит отметна глава назад и го изгледа упорито.

— Знам как да се пазя. Не се тревожи за мен.

Джон понечи да й отговори, но Уолтър пристъпи бързо към Джудит и отново й подаде ръка.

— Ще те придружа до покоите ти.

Когато остана сама с Джоан, Джудит чу прислужницата си да се киска доволно.

— Бяхте страхотна. — Джоан разтърси глава. — Откъде знаете номера с нокътя, за да се разплачете?

Джудит въздъхна с болка. Думите на Джоан й напомниха една сцена, която би предпочела да забрави. Лилиан и Гевин в градината.

— От една жена, която умее да лъже — отговори кратко тя.

Джоан й помогна да се съблече.

— Постигнахте ли онова, което искахте? Помогнаха ли ви сълзите?

— Мама ще получи по-добра стая и Джон ще остане при нея, за да я пази.

— Много добре.

— През следващите дни трябва да оставам по-често насаме с лорд Демари. Трябва да ме освободиш от вечното присъствие на сър Артър. — Джудит се взираше замислено пред себе си.

— Не е много лесно — промърмори Джоан и започна да четка косата й. — Утре ще се ослушам наоколо, за да узная къде крият лорд Гевин.

Господарката и прислужницата бяха забравили съсловните различия. Двете бяха съюзнички.

Уолтър и Артър седяха в залата. Масата беше раздигната, въоръжените мъже приготвяха сламениците си за спане.

— Нямам й доверие — промърмори като на себе си Артър.

— Как смееш да говориш така? — избухна ядно Уолтър. — Тя е като нежно цвете. Яла е достатъчно бой и сега е страхлива и плаха като сърна.