Джуд Деверо - Джудит

Джудит приседна отново на пейката. Гевин не беше като мъжете, за които говореше майка й. Тя беше убедена в това. На лицето й изгря замечтана усмивка. Целувките му бяха толкова прекрасни.

Тихото скърцане на портичката я изтръгна от мечтанията. В градината влезе млада, стройна жена. Джудит я позна веднага, защото дрехата й беше твърде ярка и привличаше вниманието. Много мъжки погледи я следваха с любопитство.

Скрита зад люляковите храсти, Джудит наблюдаваше внимателно Лилиан Валенс. Тя беше красива, в това нямаше съмнение. Отблизо обаче се виждаха множество малки слабости. Устата беше корава и жестока, очите бяха студени като лед.

Джудит чу и други стъпки и видя приближаващия мъж. Скочи от мястото си, за да избяга към портичката през която беше минала майка й. Нека жената и любовникът й останат насаме в градината…

Изведнъж тя замръзна на мястото си. Гласът на Гевин!

— Защо ме помоли за тази среща? — Тонът му беше хладен.

— О, Гевин! — Лилиан улови ръцете му. — Защо си толкова хладен с мен? Нима вече ме забрави? Толкова ли обичаш тази жена… твоята съпруга?

Гевин смръщи чело. Ръцете му бяха сключени на гърба.

— И ти смееш да ми говориш за любов? Аз те молех на колене да се омъжиш за мен. Бях готов да те взема без зестра. Предложих да обезщетя баща ти за онова, което е дал на Чатъурт. Ти не ме искаш.

— Защо ме обвиняваш? — Лилиан играеше умело ролята на отчаяна девойка. — Не видя ли белезите от камшик по гърба ми? Не помниш ли, че баща ми ме затвори в подземието, без храна и вода? Какво можех да направя? Срещах се с теб винаги когато можех. Дадох ти всичко, което една жена може да даде на любимия си. Пак ли аз трябва да плащам за всичко? Ти обичаш друга. Обичал ли си ме поне малко, Гевин?

— Кога съм казал, че я обичам? — попита студено Гевин. — Ожених се за нея, защото предложението беше добро. Тази жена ще ми донесе пари, земя и титла. Последното разбрах първо от теб, ако си спомняш.

— Но когато я видя… — Лилиан прехапа долната си устна и потърси погледа му.

— Аз съм мъж, а тя е красива. Разбира се, че се почувствах привлечен от нея.

Джудит искаше да избяга от градината, но не можеше да откъсне поглед от съпруга си и русата жена. Тялото й беше вкаменено. Не можеше да се помръдне.

Всяка дума, произнесена от двамата, се забиваше като нож в сърцето й. Гевин беше помолил тази жена да му стане съпруга! После беше взел нея, Джудит, защото беше богата. Каква глупачка беше да повярва в обичта му…

— Значи я обичаш? — настоя с плачлив глас Лилиан.

— Това е невъзможно. Аз я познавам едва от един ден!

— Но би могъл да я обикнеш… — Лилиан обърна глава настрани и умело извика няколко сълзи в очите си. — Нима ще ме убеждаваш, че никога няма да я обикнеш?

Гевин не отговори. Лилиан въздъхна тежко и се усмихна през сълзи.

— Надявах се да поседя тук с теб. Даже изпратих да донесат вино…

— Трябва да се върна в залата.

— Само няколко минути! — помоли със сладък гласец тя и го поведе към пейката до стената.

Джудит наблюдаваше сцената и мислите се надпреварваха в главата й. Тази жена беше съвършена артистка. Тя видя как Лилиан заби нокти в очите си, за да й потекат сълзи. Говореше мелодраматично, а когато приседна на пейката, не забрави да подреди грижливо полите си. След това наля вино в чашата и я подаде на Гевин с прелъстителка усмивка.

Онова, което последва, беше наистина смайващо. Лилиан извади пръстена от пръста си и изсипа в чашата си бял прашец. В погледа й се четеше обвинение. Тя вдигна чашата към устните си и отпи голяма глътка.

Гевин изби чашата от ръката й и тя се разби със звън на пода.

— Какво правиш? — изкрещя задавено той.

Лилиан се облегна на стената и погледът й помътня.

— Искам да сложа край на живота си, любими. Готова съм да понеса всичко, ако знам, че ще бъда щастлива с теб. Ти се ожени за богата наследница, аз също ще стана жена на друг. Но не мога да се откажа от любовта ти. Без нея животът ми губи смисъл. — Тя затвори очи и захълца.

Гевин я грабна в прегръдката си.

— Лилиан, нима наистина искаш да посегнеш на живота си?

— Скъпи мой Гевин, ти не знаеш на какво е способна любовта. Без теб аз съм нищо. Защо искаш да удължиш мъченията ми? Не мога да живея без любовта ти…

— Защо казваш, че никой не те обича?

— Обичаш ли ме, Гевин? Мен, само мен?

— Да, о, да! — Той се приведе и целуна устните й. Залязващото слънце оцвети бузите й в розово. Дългите, гъсти мигли хвърляха тъмни сенки върху страните й.