Джуд Деверо - Клариса

На платформата бяха събрани шестима пазачи и четирима съдии. При първата заплаха съдиите вдигнаха робите си до коленете и се втурнаха да бягат. Черните роби се развяха подире им като дяволски крила.

Клариса не смееше да помръдне. Отвсякъде я заобикаляше гъста стена дим и тя едва успяваше да види как мъжете и жените от лагера се бият с тежковъоръжените рицари. При всеки удар, който се стоварваше върху гола плът, тя усещаше пронизваща болка. Тези хора бяха дошли да спасят живота й, макар че тя се бе отнесла много лошо с тях. Димът се сгъсти и от очите й потекоха сълзи. Тя се разкашля и направи безуспешен опит да се отдръпне малко по-далече от страшната горещина, която изгаряше гърба й. Все още се опитваше да наблюдава хората, които я заобикаляха, осъзнавайки колко слаби са те в сравнение с тежковъоръжените, стегнати в броните си рицари. Единствената й утеха беше мисълта, че Рейн е проявил достатъчно разум да не рискува живота си в тази жестока битка. Поне той беше останал далече от опасното градче и сега я чакаше на сигурно място.

Мина известно време и тя установи, че един от рицарите не се отбранява срещу нападенията на отлъчените. Ала едва когато чу гръмкия му глас, отекващ глухо в стоманения шлем, тя повярва, че един от пазачите й е бил Рейн.

— Джослин! Отрежи въжетата! — заповяда Рейн и само след миг стовари тежката си бойна брадва върху рамото на един въоръжен рицар. Мъжът изохка и падна на колене. Една жена скочи върху падналия рицар и му свали шлема, а едноокият мъж, застанал до нея, стовари боздугана си върху незащитената му глава.

Димът стана толкова гъст, че Клариса престана да вижда какво става около нея. Не можеше дори да кашля и имаше чувството, че всеки момент ще се задуши. Джос се втурна към нея, за да пререже въжетата, с които бяха стегнати китките й, и тя захълца от радост, когато приятелят й я улови за ръка и я издърпа по-далече от лумналата клада.

— Да вървим — проговори меко той и я дръпна към себе си. Ала Клариса спря и се обърна към платформата. Рейн се биеше с двама мъже едновременно, размахваше бясно обкования в желязо боздуган и в същото време избягваше умело сипещите се от две страни удари. Зад него огънят се разгаряше, отразяваше се в блестящите ризници на мъжете и ги заливаше с кървавочервеното си сияние.

— Клариса! — изкрещя гневно Джослин. — Рейн ми заповяда да те махна оттук. И без това е бесен, че сме му избягали, защо го предизвикваш пак? Няма ли поне веднъж да се подчиниш на волята му?

— Не мога да го напусна! — искаше да каже Клариса, но от устата й излезе само задавено грачене. Едва сега усети огромната буца, заседнала в гърлото й. Джос я дръпна с все сила и затича към близката гора. След известно време насреща им препуснаха няколко ездачи.

— Закъснял е — изпъшка Джос и на лицето му се изписа Тревога. — Хайде, Клариса, побързай!

Тичането поне я отклоняваше от мислите за опасността, в която се намираше Рейн. Натежалият корем не й позволяваше да тича бързо и тя се клатеше като патица. Дробовете й изгаряха, имаше чувството, че всеки момент ще се строполи на земята.

Когато стигнаха до конете, Джослин се метна на едно седло и я издърпа зад себе си. Клариса разбра, че се отдалечават от мястото на боя, и се разтревожи още повече. Тя се опита да протестира, но гласът й наново отказа. Мълчанието й беше толкова нетипично, че Джослин се обърна и я изгледа изненадано. После избухна в луд смях. Очевидно беше разбрал какво я принуждаваше да мълчи. Клариса го изгледа унищожително и се извърна настрана.

След два часа бърза езда конят най-после спря пред огромната манастирска порта. Джос скочи от седлото, за да й помогне. Клариса, изтощена от лудото препускане и от страховете, които бе преживяла през последните дни, падна в протегнатите му ръце.

— Наистина ли си загубила гласа си? — попита Джос полусъчувствено, полуразвеселено.

Клариса направи трети опит да заговори, но отново изграчи нещо неразбрано. Лицето й се разкриви от болка.

— Може би така е по-добре. Рейн е бесен от гняв и заяви, че ще ни откъсне езиците. Надявам се, че иначе си здрава? Измъчваха ли те, докато беше в затвора?

Клариса поклати глава. Преди Джос да е успял да каже още нещо, тежката порта се отвори и на прага застана дребен монах с черно расо и тонзура.

— Заповядайте, деца мои! — поздрави приветливо той. — Отдавна ви чакаме.

Клариса докосна ръката на Джослин и го погледна въпросително. Какво искаше да каже монахът? Защо ги чакаха?