Джуд Деверо - Клариса

Тя вирна гордо брадичка и слезе по витата стълба. Старицата я следваше по петите, метнала на ръката си роклята й — награда за риска, който беше поела да влезе в стаята на вещицата.

Клариса събра всички сили, които й бяха останали, и накара краката си да й се подчиняват. Свещеникът я чакаше в края на стълбата, за да я изповяда. Тя му заяви решително, че не е вещица и не носи в себе си изчадието на дявола, но той само я изгледа недоверчиво, помаза я набързо и я изпрати по пътя към ешафода.

Сигурно изглеждам странно, каза си с отсъстващ вид Клариса. Една толкова дребна и слаба жена като мен върви съпроводена от половин дузина силни, тежко въоръжени мъже: един вървеше напред, вторият маршируваше отзад, от двете й страни по още двама. Дрънченето на ризниците им заглушаваше биенето на сърцето й. Тя устреми очи към дъсчената платформа и неволно закрачи по-бавно. Високият кол се издигаше застрашително към небето, около него бяха струпани сухи клони и треви.

Тълпата се развика зарадвано и проследи с жадни очи отиването й към ешафода. Всички очакваха с нетърпение жестокото зрелище. Изгарянето на вещици беше рядкост по това време.

Когато Клариса изкачи дървената стълбичка, стражите я заградиха и й обърнаха гръб. Очите им претърсваха хоризонта. Клариса също се огледа изпитателно. В сърцето й се смесваха страх и надежда. Боеше се за живота на Рейн, ако той се опиташе да я спаси, и в същото време се надяваше, че няма да умре.

Един от войниците улови ръката й и я поведе към кладата. Завърза ръцете й на гърба и я изправи пред кола.

Клариса вдигна очи към небето, съзнавайки, че за последен път вижда слънцето. Вече се развиделяваше и тя погледна с копнеж към далечната гора. Не искаше да вижда лицата на зрителите. Не искаше да отнесе във вечността спомена за тези страхливи, жалки мъже и жени. Не знаеше какво я очаква — небето или адът, но искаше да запомни живота си с добро.

Тя затвори очи и се опита да си представи лицето на Рейн.

— Върви напред — проговори груб глас и я принуди бързо да отвори очи. За нея гласовете бяха нещо живо и тя ги помнеше много по-дълго от лицата или имената. Потърси с поглед в множеството, но не позна никого. Лицата и телата се сливаха в мръсна, блъскаща се тълпа.

— Аз ще запаля огъня — продължи същият глас и този път Клариса разбра. Отвори широко очи и срещна погледа на Розамунд. По гърба й пролазиха студени тръпки, ушите й забучаха и в душата й припламна отчаяна надежда.

Стражите, които я бяха наобиколили, не бързаха да запалят огъня. Очевидно се надяваха, че Рейн Аскот ще й се притече на помощ в последния момент, и претърсваха равнината за блестящия рицар и войската му.

Не можейки да повярва на очите си, Клариса отново впи поглед в тълпата.

— Какво чакате още? — попита ядосан мъжки глас, когото Клариса познаваше по-добре от своя. Там, в първата редица, с почернени зъби и мръсна превръзка на едното око, стоеше Джослин. Мъжът до него също беше от лагера на отлъчените, един от онези, които я обвиниха в кражба. Мъжете изглеждаха още по-мръсни и занемарени, отколкото в спомените й, но всички бяха тук, престъпниците и нещастните селяни, потърсили убежище в кралската гора. Те стояха около кладата и я гледаха с тихи, съзаклятнически усмивки, очевидно забелязали, че тя ги е познала.

Макар че стискаше здраво зъби, от очите й потекоха сълзи. Всичко се замъгли пред погледа й, но тя въпреки това разбра, че Джос се опитва да й съобщи нещо. Минаха секунди, докато разбере за какво става дума.

— Този огън ще накара вещицата да запее с пълна сила — обяви той и Клариса чу ожесточението в гласа му.

Тя погледна скришом към стражите, които се взираха намръщено в далечината и не се сещаха да погледнат към тълпата, която се блъскаше към кладата.

— Достатъчно сме чакали — заяви решително един от облечените в черно рицари зад Клариса. — Запалете кладата!

Един от войниците хвърли запалената си факла в сухите треви и те пламнаха веднага. В същия този миг Клариса напълни дробовете си с въздух. Отчаяние, страх, надежда, радост — всички тези чувства се смесиха в гласа й и се издигнаха към небето с такава сила, че множеството се вцепени от страх. Джослин беше първият, който се раздвижи. С крясък, който отстъпваше твърде малко на вика на Клариса, той скочи на платформата, последван от двадесетина мъже и жени. Един от отлъчените се хвърли като бесен срещу пазача, който държеше факлата. Огненото кълбо излетя от ръката му и запали съчките зад гърба на Клариса. Веднага избухнаха пламъци.