Джуд Деверо - Клариса

Джос я погледна със студени очи.

— Рейн не е тук, защо тогава не намериш друг, когото да обичаш? Виждал съм много мъже, от благородници до оборски ратаи, да те заглеждат. Сигурно биха те взели дори с бебето в корема ти. Защо не се омъжиш за някой търговец, който ще даде дом на детето ти и ще те прегръща всяка нощ?

След тази внезапна атака Клариса остана дълго време мълчалива.

— Прости ми, Джос — проговори най-после тя. — Надявах се, че Розамунд ще успее да замести Констанс. За съжаление сега разбирам, че това е невъзможно.

Джослин й обърна гръб, защото не искаше да й покаже лицето си. Много нощи наред беше сънувал Розамунд, не Констанс. Розамунд, толкова тиха, винаги молеща за извинение, че съществува. Тази жена живееше в спомените му, но не като тихата, мекосърдечна лечителка, която бе опознал в лагера, а като жената, която го целуна за сбогом. За първи път след смъртта на Констанс в сърцето му припламна искра. Той беше имал много жени, но след смъртта на Констанс ги любеше без сърце и душа. Нито една жена не бе успяла да се приближи до него. Само в момента, когато държеше Розамунд в прегръдката си, бе усетил истинска страст, силно желание, искрен интерес към човека до себе си.

Джос улови Клариса за ръка и двамата тръгнаха към замъка, който се издигаше на близкия хълм. Стара постройка с висока кула, чиято мазилка се лющеше. Клариса разбра, че пак ще нощуват в помещение, където духа, и се намръщи. През последните месеци от пътуването им бе събрала достатъчно опит с благородническите семейства. Най-учудващото беше, че благородните дами разполагаха с по-малко свобода, отколкото например гражданките. Беше видяла не една или две дами със синьо под очите, очевидно бити от съпрузите си. Беше видяла слаби, подли благородници, презирани и мамени от жените си. Беше видяла влюбени двойки и други, които се мразеха, разкошни домакинства, развратни съпрузи и твърде малко домове, в които цареше любов и уважение. Постепенно беше стигнала до заключението, че благородниците имат проблеми, много подобни на онези на нисшите съсловия в родното й градче.

— За какво мечтаеш?

— Мисля за родния си град. Израснах в мирна и спокойна обстановка. Сега ми се иска да не бях чак толкова музикална, защото музиката ме отдели от проблемите на обикновените хора. Тя ми дава чувството, че нямам постоянно място в света.

— Мястото ти е там, където се чувстваш добре.

— О, Джос — проговори трогнато Клариса, — аз не заслужавам нито теб, нито Рейн. Много се надявам, че един ден ще направя нещо полезно, за да ви докажа, че струвам поне малко.

— Ти съзнаваш ли, че всеки ден заприличваш все повече на Рейн, особено в приказките?

— Сериозно ли говориш? — засмя се тя. — Дано успея да възпитам детето му така, че да стане поне наполовина добро като него.

Когато наближиха портата на стария замък, те бяха принудени да отстъпят пред непрестанно стичащите се тълпи. Най-после им разрешиха да влязат. Годежът беше между две могъщи фамилии, затова и гостите бяха многобройни, а развлеченията разнообразни.

Джос сложи ръка на рамото й, за да я предпази от блъсканицата, и я поведе през тълпата.

— Вие ли сте певците? — извика една едра жена и махна на Клариса.

Младата жена кимна и огледа с нескривано възхищение тъмните коси на непознатата, стегнати в златна мрежа, както и великолепната рокля.

— Следвайте ме.

Двамата изкачиха с мъка витата стълба към голямото кръгло помещение в кулата, където десетина жени се разхождаха разтревожено напред-назад и кършеха ръце. В средата стоеше великолепно нагиздена млада жена, която хълцаше и ридаеше.

— Ето я — обади се една жена близо до Клариса.

Тя вдигна очи и видя насреща си ангелско лице с руси коси, сини очи и мила усмивка.

— Аз съм Фиона Чатауърт.

При това име очите на Клариса се разшириха, но тя не каза нищо. Фиона продължи със засилващо се нетърпение:

— Боя се, че годеницата умира от страх. Смяташ ли, че ще успееш да я успокоиш, за да можем да слезем долу?

— Ще се опитам.

— Ако не можеш, ще се наложи да й ударя един шамар и да изчакам да премине истерията.

Клариса се усмихна. Думите не бяха подходящи за тази жена с ангелско лице. Изглеждаше толкова сладка и мила, а говореше като улично хлапе.

— Защо е толкова уплашена? — попита тя, за да реши каква мелодия да запее.

— Защото се страхува от живота. От мъжете. Кой знае? И двете идваме право от манастира, а Изабел твърди, че отива на ешафода.