Джуд Деверо - Клариса

— Рейн няма да ме слуша, както слушаше теб — отговори меко жената, докато очите й търсеха Джослин.

— Целуни я — помоли тихо Клариса. — Ти поне можеш да покажеш открито любовта си. Не е нужно да я криеш.

Тя обърна гръб на двамата влюбени, но не преди да види как Розамунд се вкопчи отчаяно в Джослин. Когато най-после се сбогуваха и двамата тръгнаха на път, в погледа на мъжа се четеше безкрайно учудване.

— Тя те обича, глупчо — обясни сърдито Клариса и закрачи бързо към края на гората.

Клариса опря ръка на кръста си и се отпусна на обраслото с трева хълмче, което се намираше в непосредствена близост до пътя. Джос й подаде чаша студена вода и тя му се отблагодари с топла усмивка.

— Най-добре е да нощуваме тук — каза той и огледа разтревожено хлътналото, посивяло от умора лице на спътницата си.

— Не, Джос. Тази вечер трябва да свирим. Парите са ни нужни.

— Почивката ти е още по-нужна! — възрази раздразнено той и приседна до нея. — Добре де, ти печелиш. Ти винаги печелиш. Гладна ли си?

Клариса го погледна и поглади корема си, който издуваше вълнената дреха. Лятната горещина и безкрайното ходене бяха ужасно уморителни.

Бяха минали повече от четири месеца, след като двамата напуснаха гората, и през това време бяха постоянно на път. Отначало ходенето не ги изморяваше. И двамата бяха силни и здрави. Навсякъде посрещаха с радост добрите музиканти. Ала след един месец Клариса се разболя. Непрекъснато повръщаше и хората отказваха да пътуват с тях, защото мислеха, че момчето е нападнато от незнайна болест. Клариса се изтощи толкова много, че едва можеше да ходи.

Останаха една седмица в малко селце. Джослин отиваше всеки ден пред градската порта и пееше за пари. На обед Клариса му носеше хляб и сирене и той не можеше да се начуди на промяната, която беше станала с нея за толкова кратко време. Изглеждаше му по-нежна, по-женствена, дори по-красива. Беше силно привързан към нея, но я обичаше не като мъж, а като брат. Не убягна от вниманието му и промяната в походката й. Докато преди подскачаше и подтичваше като момче, сега тя ходеше бавно, поклащаше хълбоци, подчертаваше женствеността си. Освен това беше започнала да пълнее.

Най-после Джос разбра какво не е наред с Клариса: тя носеше под сърцето си детето на Рейн. Когато остави кошницата до нея, той избухна в луд смях. Ако бяха сами, щеше да я вдигне във въздуха и да я завърти около себе си.

— Ще ти бъда в тежест — прошепна Клариса, но очите й блестяха. Преди Джос да е успял да отговори, тя продължи възбудено: — Как мислиш, дали детето ще прилича на Рейн? Ще бъде ли много дръзко от моя страна, ако помоля Бога да ми прати бебе с трапчинки?

— Остави молитвите. Сега трябва да съберем пари, за да ти купим женски дрехи. Ако продължа да пътувам с бременно момче, сигурно няма да се радвам още дълго на живота.

— Ще ми е приятно да облека отново рокля — промърмори замечтано Клариса. Мека, красива рокля, с която щеше отново да заприлича на жена.

Щом се отърва от страха, че Клариса боледува от някаква странна болест, Джослин реши, че могат да обикалят и господарските къщи, за да пеят и свирят. А откакто откри, че не е загубила изцяло Рейн, Клариса беше в много по-добро настроение. Тя говореше постоянно за бебето, как ще изглежда, дали ще е момиче, ще наследи ли чертите на Рейн. Джос й отвръщаше със смях, че могат само да се надяват малката да не наследи и великанския ръст на баща си.

Младият музикант никога не се сърдеше на безкрайните й тиради. Напротив, радваше се, че Клариса вече не прекарва дните си в мрачно мълчание, както в първите седмици след напускането на гората. Нощем, когато спяха на сламениците в голямата зала на къщата, където им даваха подслони, той я чуваше да плаче, но денем тя никога не споменаваше тъгата си.

Веднъж двамата свириха и пяха в голям господарски дом, който принадлежеше на един от братовчедите на Рейн. Клариса не продума нито думичка през цялата вечер, но Джос буквално усещаше как беше наострила уши да чуе нещо ново.

Джослин успя да омае с красотата си съпругата на братовчеда и тя му разказа всичко, което се беше случило напоследък. Рейн продължаваше да живее в гората. Крал Хенри бе загубил най-големия си син и тъгата го беше накарала да забрави благородниците, които бе проклел. Той се тревожеше много повече за снаха си Катарина, принцесата на Арагон, отколкото за враждите между лордовете. Затова и не обръщаше внимание на молбите на Гевин и Джудит да накаже Роджър Чатауърт за убийството на Мери. Отговаряше им, че лорд Чатауърт не е убил сестра им, а само я е насилил. Самоубийството беше смъртен грях в очите на църквата и крал Хенри се придържаше твърдо към това схващане.