Джуд Деверо - Клариса

Рейн пусна Клариса едва когато конете се скриха между дърветата.

— Те се опитаха да ви убият — проговори мрачно тя и в очите й отново блесна гняв. — А тази жена се осмели да ви ругае, че сте ранили един от безполезните й слуги.

Рейн вдигна рамене.

— Кой може да разбере жените? Единствената им грижа винаги са били парите.

— А аз си мислех, че я познавате добре — рече тихо Клариса и потърка брадичката си. Още усещаше ръката на Рейн върху устата си.

— Баща й ми я предложи за жена.

Клариса го изгледа засегнато.

— Вие ли решихте да откажете или тя не ви искаше?

Мъжът се ухили и показа трапчинките си.

— Тя ми даде всичко, от което се нуждаех, но аз въпреки това не помолих за ръката й. Ан е непостоянна и на нея не може да се разчита. Не може да реши дори коя рокля да облече, когато иска да излезе. Сигурен съм, че щеше да ми изневерява, а ми е противно да бия жените.

— Противно ви е… — повтори слисано Клариса.

— Ако за днес си задоволил любопитството си по отношение на жените, мисля, че е крайно време да се погрижиш за крака ми — прекъсна я Рейн и се отдели от дървото, на което се бе облегнал.

Клариса погледна панталона му и откри огромно кърваво петно.

— Вие сте ранен — прошепна с пресекващ глас тя, като че Рейн беше на смъртно легло.

— Мисля, че е само драскотина, но все пак е по-добре да я превържем.

Клариса се втурна към него, хвана го за кръста и се облегна на гърдите му.

— Седнете тук. Ще повикам Розамунд и…

— Престани, Александър — прекъсна я развеселено Рейн. — Раната не е смъртоносна и спокойно мога да се кача на коня. Знаеш ли, че си най-лошият паж, който някога съм имал?

— Най-лошият? — озъби се Клариса и се отпусна тежко на земята. — Вие сте най-неблагодарният…

— Защо ти трябваше толкова много време, докато се върнеш с коня? Аз се биех за живота си и през цялото време те чувах как пееш в гората. Сигурно си изпълнявала серенада на враговете ми.

Клариса го погледна смъртно обидена. Никога повече нямаше да му проговори. Обърна му гръб и отиде да доведе коня. Чу тихия му смях зад гърба си и вирна упорито крехката си брадичка.

Рейн се изправи с голямо усилие, на Клариса се направи, че не го забелязва, и не му помогна.

— Александър, този път ще възседна коня от другата страна и това няма да му хареса. Хвани юздите и го удържай. Кракът ми няма да понесе разтърсването.

Клариса застана пред коня, хвана го за главата и го погледна право в очите. После запя тихо, за да го успокои. Рейн имаше нужда от много време, за да го възседне и да се намести добре на седлото. После й подаде ръка, за да я вдигне на гърба на коня.

Докато вървяха обратно към лагера, Клариса се беше вкопчила в седлото и с ужас гледаше как кръвта се стича по бедрото на Рейн. Жребецът усети миризмата на кръвта и започна да подскача. Рейн инстинктивно стисна колене, за да подчини животното на волята си, и Клариса разбра, че това му причини силна болка, защото гърбът му се скова.

— Опитай се да го успокоиш с песента си — помоли тихо той.

— С граченето си, искахте да кажете! — отговори сърдито тя, все още засегната от думите му.

— Все ми е едно как ще го наречеш — промърмори Рейн и тялото му се скова още повече.

Клариса никога не го беше чувала да й говори с този тон, но веднага разбра, че той се стреми да заглуши болката. Твърдеше, че раната не е страшна, но кървенето не преставаше. Сега не беше моментът да му се сърди. Тя запя с пълен глас и конят се успокои.

— Трябва да те представя на братята си — промълви Рейн и направи опит да се усмихне. — Ако им разкажа за гласа ти, сигурно няма да ми повярват.

Когато наближиха лагера, няколко мъже излязоха да ги посрещнат. Очевидно бяха усетили, че нещо не е наред.

— По-добре да не забележат, че съм ранен — каза й тихо Рейн. — Трудно ми е да ги удържам дори с две здрави ръце, а и в момента имам достатъчно проблеми.

Клариса се плъзна бързо от коня и застана така, че мъжете да не могат да видят кървавото петно.

— Чухме, че е имало битка — заговори един мъж с почернели зъби и жадни очи.

— Битката съществува само в главата ти, дядка! — извика Клариса и всички се стреснаха от силния й глас. Тя буквално видя как множеството се сви. Дори конят на Рейн се разтревожи. — Отстъпете назад! — заповяда тя. — Жребецът е подивял. Трябваше да го нашибам с камшик, иначе щеше да офейка.

Хората се разстъпиха страхливо, устремили погледи към възбудения боен жребец, който потропваше нервно и застрашително въртеше очи. Рейн измъкна боздугана си от кожения му калъф на седлото.