Джуд Деверо - Клариса

Клариса въздъхна така силно, че едно от писмата падна на пода. Очите й се напълниха със сълзи. Направи го, защото съм грозна, каза си отчаяно тя. Сигурно е, че не ме харесва. Нищо чудно, че мъжете в града не посмяха да престъпят заповедта на свещеника и не се доближиха до нея. Защо да се борят за наградата, като спечелването й не си струваше усилията? Кой би искал да стане съпруг на едно дребно момиче с плоски гърди и гръмък глас? Защо се чудеше, че Рейн не е забелязал маскарада й?

Тя избърса сълзите си с опакото на ръката и погледна отчаяно писмата. Сигурно и двете му снахи бяха красавици. Стройни, с пълни гърди и закръглени хълбоци…

Още една дълбока въздишка и тя сгъна писмата, сложи печата и ги отнесе на пратеника. Предаде му нареждането на лорд Рейн и го придружи до мястото, където беше оставил коня си.

— Виждали ли сте отблизо лейди Джудит и лейди Алисия? — осведоми се любопитно тя.

— О, да, много често.

— И как мислите, красиви ли са?

— Красиви? — засмя се весело младият мъж и се метна на коня си. — Бог сигурно е имал щастлив ден, когато е създал тези две дами. Лорд Рейн никога няма да напусне Англия. На негово място и аз бих постъпил така, ако имах в семейството си такива красавици. Слушай, момче, трябва да намериш някоя да го утеши — продължи със съзаклятническа усмивка гой. — Аз не бих се лишил от тази красота, защото ще се разболея от копнеж.

— Да му намеря някоя да се утеши! — мърмореше си Клариса, докато вървеше обратно към шатрата. Завари там Рейн, заобиколен от двама мъже, единият уличен крадец, а другият просяк. Клариса знаеше, че двамата бяха определени да стоят на пост през цялата сутрин.

— Благодарете на Бога, че не сте я убили — говореше Рейн и мъжете кимаха уплашено. — Оседлай коня ми, Александър — заповяда бързо той. — Имаме работа.

Клариса се втурна да оседлае големия жребец, с когото вече беше в приятелски отношения. Рейн излезе от шатрата си, въоръжен с бойна брадва и боздуган. Метна се на седлото и я вдигна на гърба на коня, преди Клариса да е успяла да му зададе въпрос къде отиват. Само след секунди двамата препускаха в луд галоп през гората.

След рискована езда, толкова бърза, колкото позволяваха дърветата, Рейн дръпна юздите на коня и скочи на земята. Клариса улови юздата, премести се напред, за да се настани удобно на седлото, и се огледа любопитно. Тук ставаше нещо интересно! Красива жена с големи кафяви очи и разкошна рокля, се притискаше до едно дърво и се взираше ужасено в тримата мъже, които я заплашваха с извадените си мечове.

— Марш оттук, негодници такива! — нареди мрачно Рейн и излезе напред. Силните му ръце ги разблъскаха настрана. Жената, която трепереше с цялото си тяло, го погледна безпомощно.

— Рейн! — прошепна с пресекващ глас, затвори очи и се свлече на земята.

Рейн я улови, вдигна я на ръце и я залюля като бебе в обятията си.

— Няма нищо, Ан — зашепна нежно той. — Всичко свърши. Тук си на сигурно място. Александър, донеси вино! Свали кожения мях от седлото!

Впечатлена от сцената, която се разиграваше пред очите й, Клариса слезе от коня, откачи кожения мях и го постави до Рейн, който беше седнал на едно преобърнато дърво и продължаваше да държи жената в обятията си.

— Изпий това, Ан — помоли той с необичайно мек глас. Жената затрепка с ресници и изпи няколко глътки. — Е, надявам се, че вече си добре — усмихна се все така меко Рейн. — Можеш ли да ми разкажеш какво търсиш в тази дива гора?

Тази жена не бърза да се освободи от прегръдката му, отбеляза ревниво Клариса, без да престава да оглежда прекрасните одежди на лейди Ан. Никога не беше виждала такива. Роклята беше от тъмночервена коприна, материал, който Клариса беше виждала досега само в църквата, цялата избродирана с мънички зайчета, сърни, риби и безброй други животни. Четвъртитото деколте беше много дълбоко и разкриваше голяма част от пълните й гърди. Талията и деколтето бяха обшити със златни конци и украсени с блещукащи скъпоценни камъни.

— Александър! — извика нетърпеливо Рейн и й връчи кожения мях с вино. — Успокой се, Ан — продължи много по-нежно той и я залюля на коленете си, сякаш беше дете.

— Какво търсиш тук, Рейн? — попита също така нежно тя. Тази жена не може да пее, помисли си веднага Клариса. В гласа й няма сила. Освен това обича да хленчи.

— Крал Хенри ме обяви за предател — обясни Рейн и показа трапчинките си.

Ан се усмихна с разбиране.

— Иска парите ти, нали? Какво си направил, за да му дадеш повод да те лиши от земите ти?