Джуд Деверо - Клариса

— Нямате ли си работа? — попита заплашително той и размаха страшното оръжие над главата си. — Джос, ела в шатрата ми. Имам задача за теб.

Мърморейки недоволно, хората се разотидоха по колибите си.

Когато жребецът спря пред шатрата на Рейн, Клариса се надигна на пръсти, за да помогне на ранения да слезе.

— За Бога, не прави това — процеди той през здраво стиснатите си зъби. — Хората ни наблюдават. Иди при главата на коня и го дръж здраво. И запей високо и красиво, за да те чуе целият лагер.

Клариса изпълни заповедта и всички я зяпнаха смаяно. Мъжете и жените забравиха Рейн и се скупчиха около нея.

Мина почти половин час, преди да успее да ги разгони, защото искаха да слушат песен след песен. Никой не се сети, че песните й са били само прикритие.

Най-после Клариса успя да влезе в шатрата и намери Рейн в леглото с няколко възглавници под главата, облечен само с ризата и препаската на слабините. Розамунд беше коленичила до леглото и изстискваше кърпата в голям леген. Водата в легена беше кървава.

— Ето те и теб! — извика сърдито Рейн. — Можеш ли да свършиш и нещо друго, а не само да пееш? Бог да ни е на помощ, ако тръгнем на война! Противникът ще те помоли да запееш, ти ще хвърлиш оръжията и ще го зарадваш с артистичното си изпълнение. Свърши ли с мен, Розамунд? Тогава иди да се погрижиш за мъжа, когото раних. Джослин, покажи й пътя. А ти, безполезно пойно птиче, се опитай да превържеш крака ми. Или, ако искаш, пей, докато раната се затвори.

Клариса отвори уста и сигурно щеше да изтърси нещо не особено прилично, но Джос, който стоеше с гръб към Рейн, бързо сложи ръка на рамото й.

— Той има силни болки, не забравяй — прошепна в ухото й той и излезе от шатрата.

Клариса хвърли тревожен поглед към восъчнобледото лице на Рейн и разбра, че младият мъж е казал истината.

— Не ме зяпай така! Свърши нещо полезно — изфуча Рейн.

Клариса нямаше намерение да търпи повече нахалството му. Гневът и враждебността бяха вредни преди всичко за него самия.

— Я млъкнете, Рейн Аскот! — заповяда с командирския си глас тя. — Няма да ви позволя да ме обиждате. Не мърдайте, защото смятам да превържа крака ви. Вече не можете да промените нищо във факта, че ви раниха. Ако продължавате да ми крещите, това само ще ви направи още по-жалък.

Рейн понечи да се надигне, но Клариса го изгледа така повелително, че го върна обратно на възглавниците.

— Онези отвън ще се избият помежду си — проговори потиснато той и Клариса се ядоса още повече. Този човек мислеше само за отговорността си към другите!

— Нека се избият — отвърна безчувствено тя и заобиколи леглото. — Надали има и петима между тях, които заслужават да живеят на Божия свят.

Тя коленичи до леглото и вдигна кърпата, която Розамунд бе поставила върху раната. За първи път виждаше ранена човешка плът — разцепената кожа, възпаленото месо, кръвта, която продължаваше да тече. В стомаха й заседна буца.

— Ти май ще се отървеш скоро от обяда си? — проговори подигравателно Рейн, като видя бледото й лице. — Имал съм и много по-тежки рани. За съжаление тази се оказа доста дълбока.

Клариса огледа изпитателно набраздените от белези бедра. След малко вдигна ръка и предпазливо докосна един.

— Този е от брадва — обясни тихо Рейн и се отпусна назад. Загубата на кръв започваше да го мъчи.

Клариса почисти раната с възможно най-голямо внимание и смръщи чело, като видя, че мръсотията просто не иска да се махне. Сякаш някой беше потопил стрелата в калта и я беше почистил в тялото на Рейн. Когато най-после почисти раната и я превърза, тя седна на столчето до леглото и се вгледа в грамадния мъж. Очите му бяха затворени и той дишаше повърхностно, но равномерно. Дано беше заспал.

Не знаеше колко време е минало, когато Рейн заговори, без да отваря очи:

— Александър, под леглото ми има едно сандъче. Би ли го извадил?

Клариса скочи и веднага изпълни заповедта. В сандъчето имаше лютня!

— Можеш ли да ми посвириш? — попита все така тихо Рейн.

Клариса се усмихна самоуверено и извади лютнята. Пръстите вече я сърбяха, толкова жадуваше да опита струните. Удари леко един акорд и засвири една от композициите си. След малко запя.

Минаха часове, преди Рейн да заспи истински. Сърцето й се свиваше от болка. Той лежеше във възглавниците толкова тих и бледен, че сякаш беше мъртъв. Добре, че дишаше шумно и накъсано, сякаш искаше да й докаже, че още е жив. Клариса остави лютнята в сандъчето й и отчаяно си пожела Розамунд да се върне по-скоро. Състоянието на Рейн непрекъснато се влошаваше и тя имаше нужда от човек, който да я увери, че той ще се възстанови.