Джуд Деверо - Дукесата

Клер мушна гребена и крема в пътната чанта и накрая прибави към тях голяма бутилка от уискито на Мактарвит. След първия й лов икономът редовно я снабдяваше с уиски.

— Мисля, че прекаляваш с общуването. Тази къща ти влияе зле.

— Напротив, тук съм като риба във вода. — Маймунката се усмихна. — Можеш ли да кажеш същото за себе си? Чувстваш ли се тук на мястото си? Или са ти по-мили ония, дето живеят в грозните къщурки. Къде е твоето място? При Хари или при Тревилиън?

Клер щракна закопчалките на пътната чанта. Нямаше намерение да отговаря на сестра си.

— Знаеш какво да правиш, докато ме няма. Лъжи както намериш за добре, а в това ти нямаш равна. Може би трябва да започнеш да пишеш романи. Просто отвътре ти идва да измисляш. Ела сега и ме целуни. Няма да се виждаме известно време.

Маймунката млясна сестра си по бузата, но после, поддала се на порива си, буйно я прегърна.

— Пази се. Не ми се ще да те застрелят. В тази къща не всички са лоши.

— Ако имаш пред вид майката на Хари, за нея съм сигурна. Абсолютно. Тя иска само парите ми.

— Доста хора искат парите ти.

Клер беше вече до вратата.

— И ти включително. Не слагай наведнъж всичките ми бижута.

Маймунката остана загледана след нея.

— Не искам парите ти — прошепна тя. — Искам да престанеш да плачеш. — После се обърна, отвори кутията с накитите на Клер и извади колието с рубините. — И може би не искам вечно да съм бедната в семейството — прошепна тя и поднесе бижуто към светлината.

— Не — извика Тревилиън, който седеше в каретата и почука с бастуна си по покрива да потеглят.

Но каретата не тръгна и Клер се качи.

— Идвам с теб и нека не спорим повече. Няма да ми попречиш, дори да вдигнеш половината къща на крак; и всички да те видят.

— И без това почти всички вече знаят, че съм тук. При мен напоследък стана истинска блъсканица, как бих могъл да опазя тайната си?

Клер седна срещу него и забеляза, че за пръв път е облечен от глава до пети по модата.

— Имам няколко причини да те придружавам. Първо, за да те пазя.

Тревилиън се изсмя подигравателно.

— Ти ли ще ме пазиш? Ти себе си не можеш да опазиш от една недъгава старица, та мене ли?

Тази стрела я засегна дълбоко и Клер избягна погледа му. Тревилиън помълча малко.

— Е, добре, може би никой не може да се защити от нея. Но не е необходимо да ми помагаш. Не Джек Паул искаше да ме убие.

— Кой тогава?

Но Тревилиън подаде глава през прозорчето и заповяда на Оман да тръгва Клер се облегна на тапицерията и му се усмихна.

Опитваха се да се видят в полумрака. Единствената светлина, която проникваше във вътрешността на каретата, бе от двата пътни фенера.

— Идваш не заради мен, а за да не умреш от скука.

— Не ми е скучно. Е, само мъничко. Нали Хари сега го няма…

— Понеже сега Хари го няма, ти си свободна. Може да се измъкнеш от къщата, без някой да забележи. Чух, че си щяла да получиш ловни пушки за сватбата.

— Остави това сега. Защо не ми разкажеш как си намерил Лунната перла? Сигурно е много голяма, нали?

— Лунната перла не е предмет, а човек. По-точно, жена. Тя е свещена личност в Пеша.

— Нещо като жрица ли?

— По-скоро принцеса. Или може би богиня.

Миглите на Клер затрепкаха. Тревилиън се усмихна.

— Искаш ли Оман да спре и да слезеш? Май идеята да спасим една жена не ти харесва много. Би предпочела да е най-голямата перла на света, нали? Но аз не бих си сложил главата в торбата за някаква си перла, ако ще дори да е колкото оня хълм там.

Клер се опита да осмисли положението. Не, за нея нямаше особена разлика дали вместо рядка скъпоценност щяха да спасяват жена.

— Тя трябва да е много уважавана личност. Довел си я от Пеша, за да докажеш на света, че си бил там, нали?

— Не. Ниса тръгна по собствено желание. Тя винаги прави само това, което иска.

— Разбирам. Предполагам, че е заслужила това право. Сигурно е била много дълго жрица.

Тревилиън не отговори нищо.

— Защо се нарича Лунната перла? Може би косите й блестят като седеф?

Тревилиън се усмихна в мрака.

— Нарича се така, защото според нейния народ тя е най-красивата жена на света.

— О! — успя само да възкликне Клер. Впери очи в тъмния пейзаж навън. — Отдавна ли е жрица?

Тъй като Тревилиън не отговори, тя се обърна към него. Той отвърна на погледа й с многозначителна усмивка.

— Добре, де — избухна Клер. — Престани да ми се подиграваш. Искам да знам всичко. Как си намерил тази божествена хубавица и защо сме тръгнали посред нощ да я отвличаме?