Джуд Деверо - Принцесата

Сега Джей Ти погледна часовника. Време беше да става. Може би цялата тази гадна история е само сън? Може би изобщо не беше женен за тази надута принцеса Вирни-нос!

В девет часа Джей Ти нахлу в салона. Арайа видя, че все още е облечен в измачканата си униформа, брадата му бе пораснала още повече. Приличаше на пират.

— Вярно е, значи — каза той тихо и я погледна с уморени очи. — Надявах се, че всичко е било само лош сън.

Тя се надигна грациозно, без да остави да се забележи, че ръцете и краката й са се схванали.

— Относно тази нощ… — започна той, но тя не му обърна внимание и понечи да мине край него към банята.

Джей Ти я хвана за рамото и я обърна към себе си.

— Може би бях прекалено груб към тебе. Виждаш ли, държаха ме няколко денонощия буден, а когато най-после можех да поспя, се обадиха онези от полицията…

Тя го изгледа студено.

— Наистина ли открадна това тука? — попита той с по-мек дълбок глас и докосна рамото й. — Красиво е.

— Това е само един… Какъв бе изразът, който употребихте? Ах, да, изкусителен парцал.

Тя се опита да продължи пътя си, но той я хвана здраво за нощницата.

— Виж какво, опитвам се да ти обясня, че съжалявам! И самата Рита Хейуърт да беше легнала до мене, пак нямаше да я пипна! Не съм искал да те наскърбя!

— Вие в никакъв случай не сте ме оскърбили — излъга Арайа и вирна брадичка. — Просто аз прецених положението погрешно, това е всичко. Ако бъдете любезен да ме пуснете и ми позволите да се облека, бихме могли да започнем с моето обучение!

— Естествено! — отсече той гневно. — Колкото по-рано приключим с това, толкова по-бързо ще можеш да се върнеш на престола си, а аз ще мога да се върна към собствения си живот.

Арайа едва се сдържа да не затръшне с все сила вратата на банята. Не го направи. Погледна се в огледалото. Толкова отблъскваща ли е? Може би нощницата е прекалено прозрачна? Може би съвсем не изглежда толкова свежа и привлекателна колкото младите момичета, които видя по улиците… И все пак не може ли да изглежда съблазнително?

Облече една от елегантно семплите рокли на Менбоше. Избра към нея подходяща шапка — мъничка, с воалетка, лепната дръзко над лявата й вежда. Тези ръбове на чорапите я съсипаха — просто не искаха да се изпънат добре! Но и това успя да направи.

Лейтенант Монтгомъри се бе изтегнал в едно от креслата.

— Най-после! — промърмори той и едва я погледна. Веднага хлътна в банята.

Щом излязоха от апартамента си, Джей Ти започна със своите уроци. Показа й как се използва ключът на стаята и й изнесе цяла лекция за ресторантите и американските келнери. По време на закуската непрекъснато я критикуваше: не държи правилно вилицата, не е необходимо непременно да реже всичко с нож и вилица, трябваше да яде пържени яйца, макар че бе поръчала варени рохки яйца… Между тези убийствени забележки успя да й разкаже и за монетите. Той свърши с яденето, преди тя да е изяла и половината от закуската си.

— Хайде, хайде! Нямаме на разположение цял ден! — подкани я той нетърпеливо и я избута от стола. — Всеки американец трябва да познава своята столица!

Той отиде на телефона, а след това я отведе до огромна лимузина.

Цял ден разглеждаха сграда след сграда. Схемата беше една и съща: Джей Ти я въвеждаше в сградата, изнасяше й лекция за историческото й значение, а след това с отегчено до смърт лице чакаше тя да се намести отново в колата. Докато пътуваха, той й разказа за американските жени, загинали за родината си или пожертвали своя живот в името на мъжете си.

— Какво е това? — запита Арайа, докато той отново се опитваше да я натика в колата. Точно бяха разгледали някакъв паметник на един мъж на име Линкълн, но това име не й говореше нищо.

— Това е дрогерия. Остави това. Сега трябва да видим музея Смитсън и Библиотеката на Конгреса!

— Какво пият хората в онази дрогерия? — продължаваше с въпросите си Арайа.

— Кола. Хайде, сега нямаме време за зяпане! Трябва да вървим!

Арайа изгледа с копнеж дрогерията, докато колата бързо ги отнасяше. Тези хора там изглеждаха толкова весели и доволни. Толкова й се искаше да прави нещо приятно!

В музея на фондацията Смитсън се натъкнаха на Хедър, пухкавата дребна блондинка.

Тя само изписка „Джей Ти!“ и увисна на врата му.

Арайа наблюдаваше сцената сравнително безучастно. Само се учудваше, че американците явно допускат такова безсрамно държане на обществени места!

— Джей Ти! Съкровище! Толкова ми липсваше! Откога си в града? Хайде да излезем някъде довечера, а после при мене! Какво ще кажеш?