Джуд Деверо - Принцесата

— Да, моля? Говори Нейно кралско височество.

— Не го забравяш и когато спиш, така ли? — каза един познат глас.

— Какво искате от мене, лейтенант Монтгомъри? — запита тя и изведнъж седна на леглото с изпънат гръб.

— Бил сметна, че трябва да ти се обадя, за да се уверим, че всичко е наред.

— Добре съм.

— Имаше ли проблеми с настаняването?

— Не, разбира се. Всички бяха очарователно мили с мене.

— Видя ли се с генерал Брукс?

— Ще отида утре при него.

— Утре? Та какво прави досега?

Прииска й се да му кресне, да му каже, че е висяла на опашка, че й са се присмивали, че има камериерка, която презира господарката си, че я подозират като враг на американците… Но вместо това тя каза само:

— Измих косата си и поседях във ваната.

— Естествено! Би трябвало да го предположа. Една истинска принцеса поставя лукса над всичко! Ще се обадя утре вечер да разбера какво е казал генерал Брукс.

— Не си правете труд, моля ви. Убедена съм, че вашето правителство ще се справи бързо с измамницата.

Той замълча за малко.

— Предполагам, че не си видяла още вестниците. Фалшивата принцеса е станала страшно популярна. Възможно е на американците фалшивото да им допада повече от истинското.

Тя изгледа гневно слушалката, преди да я захвърли с ярост на вилката.

— Противен тип! — извика тя и се запъти към салона. Бяха й донесли с обяда някакъв вестник, на който не беше обърнала внимание.

На втора страница имаше снимка на жена, която доста приличаше на нея. Текстът под снимката говореше, че прелестната принцеса Арайа от Ланкония обикаля страната като пратеник на мира. Арайа моментално позна жената от снимката — братовчедката Мод!

— Всъщност ти винаги си ми завиждала, Зизи! — възкликна Арайа изумена, като по навик използва галеното име на братовчедка си.

Като разгледа снимката по-подробно, видя на заден план усмихнатата лейди Емире, лелята на Зизи. Явно тя охраняваше Зизи и се опитваше да държи на разстояние придворните дами на Арайа… Но все пак не може никой да не почувства разликата…

— Та никой ли не забелязва, че ти не си истинската Арайа? — продължи тя мислите си на глас, като преглътна сълзите, които напираха в гърлото й.

Сломена, тя се върна в леглото, но не можа да заспи.

Утрото донесе нови проблеми. Жената, която беше взела за камериерка, просто напусна стаята, когато Арайа я помоли да й помогне при обличането. Трябваха й цели три часа, за да се приготви. Беше доволна, че черната шапчица с воалетка прикрива зле вчесаната й коса.

Прекоси фоайето на хотела с малко несигурни стъпки, но с гордо изправена глава и изпънати рамене. Портиерът веднага разбра какво иска. Когато му каза, че иска да иде при генерал Брукс, той извади свирката от джоба си и само след секунди таксито спря пред портала. Арайа обаче посочи дългия черен кадилак с шофьора, спрял от другата страна на улицата и каза, че иска да вземе тази кола. Портиерът изтича до шофьора и след оживени разисквания се върна и заяви:

— Ще ви закара до Пентагона.

Арайа вече беше констатирала, че всички американци очакват да им бъде заплатено, дори за съвсем прости услуги. Затова подаде на портиера една от банкнотите, на които имаше две нули. Човекът се поклони дълбоко и остана така да й държи вратата на колата.

Арайа се облегна удобно на меката кожена седалка и затвори очи. За първи път от отвличането й се чувстваше наистина добре.

Кадилакът спря пред Пентагона, шофьорът й помогна да излезе от колата и побърза да й отвори вратата към фоайето. Когато тя бутна в ръката му банкнота, той отказа:

— Вече ми е заплатено.

Тя му се усмихна, зарадвана от този мил жест, твърде рядко срещан в Америка.

Когато влезе във Военното министерство, разбра, че спокойното пътуване с колата е било само малко затишие пред буря. Стотици хора тичаха и се блъскаха, стиснали някакви документи под мишница. Чуваха се пукотевица и пишещи машини, високоговорителите гърмяха с последните новини.

Тя се отправи към една маса и попита за генерал Брукс.

— Отсреща — каза жената и продължи да хапе съсредоточено края на молива си. — Там питайте! Отсреща…

Арайа тръгна по дългия коридор и отново попита.

— Не съм му секретар! — сопна й се един млад мъж. — Да сте чула, че воюваме?

Арайа направи още пет опита, но отвсякъде я отпращаха. На два пъти се опита да мине през някаква стъклена врата, но всеки път й се изпречваха въоръжени часови. Накрая някакъв си човек й препоръча да намине идущата седмица, друг пък й каза да изчака да свърши войната… Накрая дори я помолиха да напусне залата.