Джуд Деверо - Благословията

— Как ще ви се отплатя сега? Трябва да върнете всичките дрехи и играчки. Никоя ваша вещ не е толкова мръсна, че да спечеля от нея достатъчно пари, за да ви се изплатя…

— Дейвид ще ви вземе след час, така че трябва да се размърдате.

— Да се размърдам? — попита Ейми, сякаш за пръв път чуваше тази дума.

— Ммм — беше единственият отговор на Джейсън, докато завиваше в алеята към къщата. — Трябва да накърмите Макс, преди да излезете, иначе ще ви боли цяла нощ и…

— Моля ви! — възкликна раздразнено тя. — Мисля, че познавам по-добре от вас кърмаческите си нужди.

Искаше с това да го постави на мястото му, но вместо това се почувства като крава. И тъй като той не отговори нищо, Ейми му хвърли кос поглед и изтърси:

— Може би трябва да кандидатствам за работа в местната мандра.

И двамата избухнаха в смях. Само че когато слезе от колата, тя заяви:

— Не мога да отида. Нямам никакви прилични дрехи а излизане с лекар.

Джейсън хвърли в ръцете й тежката тъмнозелена торбичка. Ейми я отвори само толкова, колкото да види, че вътре има нещо великолепно.

— Как разбрахте, че обичам светлолилавия цвят? — попита тихо тя.

— Интуиция. А сега вървете да нахраните Макс и се изпарявайте оттук.

— Господин Уайлдинг, вие сте моята фея-кръстница! — усмихна му се Ейми, но сложи ръка на устата си, когато се усети, че е използвала женски род. — О, не исках да кажа…

— Тръгвайте! — заповяда й той. — Веднага!

Тя грабна Макс от ръцете му и изтича към къщата.

По лицата и на тримата играеха усмивки.

Веднага щом Ейми и Дейвид излязоха, Джейсън вдигна телефона и се обади в дома на баща си. Когато баща му вдигна, на фона се чуваше някакъв странен шум.

— Какво става там? — почти изкрещя той в слушалката.

— И това ако не е моят новоизлюпен син-гей! — рече Бъртрам Уайлдинг. — Е, как е педалското театро?

Джейсън вдигна поглед към небето и отново се закле да убие брат си.

— Татко, ако обичаш, престани да се шегуваш и повикай секретарката ми.

— Чери ли?

— Какво? Не те чувам! Не, не искам черешов пай, искам Паркър.

— Чери Паркър, старче.

— А, да. Знам, разбира се.

„Наистина го знаех“, каза си той. Смътно си спомняше как навремето си бе помислил, че Чери е твърде странно име за ледената Паркър.

— Би ли я повикал на телефона?

— Естествено. Мисля, че е в кухнята с Чарли.

Той остави телефона и Джейсън чу стъпките му по дървения под.

— Чери? — прошепна той. — Чарли?

— Да, господине — каза Паркър, когато вдигна слушалката, и Джейсън за нищо на света не можеше да си представи по-неподходящо име за нея от Чери. — Какво мога да направя за вас? — После, когато Джейсън продължи да мълчи, рече: — Извинявам се. Прекарах прекалено много време в Кентъки.

— Да, ами… — измънка Джейсън, тъй като не знаеше какво да й отговори. — Искам да направиш нещо за мен.

— И аз така си помислих. Не съм и предполагала, че можете да се обадите просто така, от вежливост.

Джейсън отдалечи телефона от ухото си и го погледна. Когато всичко това свършеше, щеше да се върне в Ню Йорк и бързичко да постегне персонала си.

— Ще ти продиктувам списък с играчки, които искам да купиш, а след това да ги увиеш в бяла сатенена хартия и да ги завържеш със зелена или червена панделка! Сложи им етикети, в които да се казва, че подаръците са от Дядо Коледа. Разбра ли?

— От първия път — отвърна Паркър.

Джейсън отново направи гримаса. Секретарката му наистина ставаше доста дръзка.

— И искам да ги доставиш в къщата на Бъдни вечер. Сложи ги под елхата.

— Разбирам. А как да се вмъкна вътре?

— Ще оставя ключ под изтривалката.

— Ах, удоволствията и сигурността на живота в малкия град! Как ми липсват!

— Паркър, когато искам мнението ти, ще те попитам.

— Да, господине — каза тя, но в гласа й нямаше и капка разкаяние. — Има ли нещо друго?

За момент Джейсън почувства лека вина заради избухването си, но просто твърде много неща в подредения му живот се разпадаха.

— Приготви ли си роклята за утре вечер? — попита той, за да промени заповедническия тон.

— Купихте ми „Оскар де ла Рента“, доста е скъпа.

— Добре — отговори той и тъй като не знаеше какво повече да каже, а и чуваше от другата страна на линията смях, затвори, без да се сбогува.

Веднага след това набра още един номер и отправи покана.

— Виж ти, виж ти, виж ти! — каза Милдред Томпкинс, когато Джейсън отвори вратата с Макс на ръце. — Значи ти си ангелът, за когото Ейми не престава да говори. Недей да стърчиш такъв, пусни ме да вляза, че тук навън е доста студено.