Мишел Жори - Празникът на промяната

— Чаках те — каза тя.

Боро и Лайна излязоха през изхода „Ловката змия“. В Теагриондия имаше хиляда седемстотин и деветдесет изхода… Слънчевите приематели се издигаха сред най-гъсто населения квартал на наземния град. Всъщност това бе стар жилищен район, запазен почти изцяло и превърнат в театър. Тук постоянно се играеше някоя драма — или десет, или сто… Боро и Лайна се появиха от преддверие, обрасло с глицинии и нарове. Трупа актьори играеха нещо като хоро около пресъхнал извор. Сцената се наблюдаваше от прелестно червенокосо момиче, което бе седнало странично на бронзов кон и повдигаше с ръце голите си гърди. Боро и Лайна се включиха в играта. Кой ли не е актьор във Вариана? Пък и това бе предвкусване на празника… Скоро обаче ги разкриха, че са кандидати за промяна. Хорото ги отблъсна любезно, но твърдо и двайсет гласа подвикнаха сърдечно и насмешливо:

— До Силбоа! До Садиал! До Абодокару! Лайна махна предизвикателно:

— До Юдерна! До Мара! Продължиха по пътя, хванати за ръка.

Сия Тарас, правачка на маски в Театриондия, и Гам Симла, извънреден пратеник на Република Миябад, се познаваха от тази сутрин благодарение на Абдан Юру, мъдреца от пустинята, който ги представи един на друг и им препоръча да тръгнат заедно. Те напуснаха подземния град през вратата „Маскирания гълъб“. Около изхода имаше голям пазар за плодове и зеленчуци. Помагачите и търговците от квартала „Лира“ пълнеха големи плетени кошници и ги струпваха на товароподемник. Сия направи знак на Гам Симла:

— Трябва да вземем някакви провизии за из път.

Пратеникът на Република Миябад се съгласи и машинално посегна към вътрешния джоб на туниката си. Сия се усмихна иронично. Във Вариана няма нужда от пари. Приближи се до една сергия под сянката на отрупано с плод ябълково дръвче, обслужваха я две деца: съвсем голо момченце и момиченце с дълга рокля. Момчето се покатери на някакво столче, за да може Сия да се полюбува на младежкото му телосложение и загара на млад дивак.

— Аз съм на единайсет години — каза гой сериозно — и това е първият ми ден на преданост към кралица Йемена!

— Ние отиваме на празника — отговори Сия, — Какво можеш да ни дадеш? Детето се замисли.

— Не знам. Още съм нов в търговията. Но ще извикам Лони, тя е на тринайсет години. Тя знае.

Абдан Юру, мъдрият негър, маранецът, маскиран като велик помагач от пустинята, излезе от изхода „Хищния гущер“. Кварталът бе занаятчийски, със слънчева централа, дестилационна пещ с дървени въглища, парни машини, и вятърни централи. Към небето се издигаха множество струйки светъл дим, а от време на време долиташе тихото ръмжене на моторите и острото свирене на механичните триони.

Абдан свърна към една телефонна кабина, в която млада помагачка бе потънала в четене на „Седмичен алманах“. Той повика зижен зебра в Юдерна и след няколко минути получи връзка. Бе неспокоен. Различни пътници разпространяваха тревожни слухове за придвижване на подразделения в Гълф Юниън.

— Тръгвам за Силбоа. Смятам да не изпускам от поглед пратеника на Република Миябад.

Дълъг е пътят от Театриондия до Силбоа, братя поклонници.

Измитото от дъжда небе опасваше хълмовете с яркосиня ивица. Цивилизацията вече не храчеше газове и пушеци над тази спокойна страна, където никой не препускаше към бъдещето и всички се оставяха по течението на вечното настояще и приказното минало.

Лек полъх на вятъра донесе горчивия мирис на мокри листа. Гам Симла, тръпнещ от напрежение, се вслушваше в шепота на гората, а сърцето му се бе свило. Както винаги той се луташе между болезнения страх и детинската надежда. Такива бяха всички хора извън Вариана. Това душевно състояние ги преследваше от най-ранна младост до смъртта им…

— Как човек става извънреден пратеник? — попита Сия.

— Това е формулировка, наследена от старите времена. Всъщност аз съм съвсем обикновен пратеник. Стотният или хилядният от век насам. А как се става правачка на маски?

— Правач на маски не е професия, Гам — обясни младата жена. — Както и носач на маски и играч на роли. Това е, ако щеш, общият знаменател на моите вкусове и дарби, на моите предпочитани дейности. Всъщност — беше. Дори не бих могла да ти кажа с какво точно ще се занимавам в Театриондия. Всичко се замъглява в паметта ми: действителността и мечтата, сегашният период от живота ми и предишните, когато бях… Ох, вече не знам. Това е промяната. Наистина силно желая да бъда друга. Ако промяната не съществуваше — ако живеех в общество, в което промяната не съществува — щях да съм болна, отчаяна… може би щях да полудея! Щях да стигна до омразата, презрението, жестокостта, отмъщението… Бог знае докъде! Знаеш ли, че щастливите хора имат много проблеми? Но може би те отегчавам?