Александър Солженицин - Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Към обяд постъпи съобщение, че „обектът“ и приятелят му се намират на централната градска улица и влизат в един магазин. „Шефът“ заприпира шофьора, взе енергични мерки колата да се придвижи бързо до центъра. Въпреки това на няколко пъти спира колата, ходи някъде, връща се и все беше нервен. Поредното му „слизане“ завърши неочаквано за мен: той се срещна с непознатия от бюфета в хотел „Московски“. Значи „непознатият“, помислих си тогава, не е представител на „седморката“ за външно наблюдение, защото московската „седморка“ отдавна бе напуснала областта. И ми стана ясно за кого е била запазена втората стая в ново-черкаския хотел.

Ако се съди по жестовете, „шефът“ и „непознатият“ спореха за нещо. Не можех да направя какъвто и да е минимално правилен извод, просто ми липсваше допълнителен материал. Слязох от колата, тръгнах към спорещите, като разчитах да дочуя поне отделни откъслеци от фрази. Напразно. „Непознатият“ не ме видя, довърши разговора си с „шефа“, рязко се обърна и се упъти към магазина. В този момент видях „обекта“ и приятеля му, които излизаха от магазина. „Непознатият“ ги подмина, после се обърна и тръгна след тях. Времето на бездействието бе свършило. Приближих се до „шефа“ и го попитах:

— Нещо да помогна?

— Може… да вървим…

В този ред, един след друг — „обектът“, „непознатият“, „шефът“ и аз — крачехме по главната улица на града. След малко „обектът“ и приятелят му влязоха в голям за новочеркаските мащаби гастроном. Ние — след тях. Тъй че всички се озовахме в едно затворено пространство. „Непознатият“ буквално се „лепна“ за „обекта“, който стоеше на опашка пред щанда за сладкарски изделия. „Шефът“ прикри „непознатия“. Двамата стояха полустранишком един към друг, с лице към витрината. „Непознатият“ правеше някаква манипулации с ръце около „обекта“. Не можех да видя какво по-конкретно прави, но движенията на ръцете му с ръкавици и някакъв предмет в едната от тях си спомням много ясно. Във всеки случай близо до мен, в центъра на Новочеркаск, се вършеше нещо неразбираемо за мен. Цялата операция продължи 2–3 минути.

„Непознатият“ излезе от гастронома, лицето на „шефа“ се преобрази, той се усмихна, огледа целия магазин, видя ме, кимна и пое към изхода. Последвах го. На улицата „шефът“ тихо, но твърдо изрече:

— Е, вече край, няма да изкара дълго.

В колата той не криеше радостта си:

— Разбирате ли, отначало не стана, но при втория опит всичко мина окей!

Но веднага се сепна, погледна мен, после шофьора.

Отидохме до хотела, после при началника на градския отдел, „шефът“ даде указания за проверка на новооткритите връзки на „обекта“ в града, сбогувахме се, после се качихме в колата и — към Ростов.

В главата ми цареше пълна бъркотия. Фразата на „шефа“: „Отначало не стана, но при втория опит всичко мина окей!“ бе хвърлила нова светлина върху ситуацията, на която бях свидетел. Епизодът в магазина вече не ми изглеждаше странен и неразбираем. Това беше финалът на замисленото от висшия наказателен орган на страната престъпление срещу великия писател дисидент. Какво можех да сторя? Оставаше ми само да мълча — единственият вариант да запазя своя живот и живота на семейството си.

Пристигнахме в Ростов и се разделихме с „шефа“ на прага на генералския кабинет. На сбогуване той пресилено бодро ми каза:

— Всичко е наред, ще изпратиш новочеркаските материали в Центъра.

Съдбата на „непознатия“ остана тайна за мен, колкото до „шефа“, успях внимателно да проуча: изпратили го в чужбина, то се знае, не на екскурзия.

Закономерен и естествен е въпросът: какво стана с Александър Исаевич след Новочеркаската операция? Не знам… Може би сериозно е боледувал, може би не е бил далеч от смъртта. Очевидно на този въпрос трябва да отговори самият той или близкото му обкръжение…

Настоящото повествование е документално, макар да е написано по памет. Изложените събития наистина се случиха и почти 20 години тежат на съвестта ми. Отново и отново повтарям: какво можех да сторя? Нямам преки, неоспорими улики, веществени доказателства също. Оставаше ми само да викам. Но дали щяха да ми дадат възможност? Дълбоко се съмнявам, нещо повече, убеден съм, че „откритието“ ми още в зародиш щеше да бъде погребано навеки.

В първата глава на „Свидетелства на един съвременник“ Г. А. Арбатов пише: „…мисля, че докато са живи свидетелите, докато са останали очевидци на събитията от този важен и сложен период от нашата история, а най-вече такива, които в една или друга степен са участвали, трябва да им се даде възможност да разкажат за тях. Колкото и скромна роля да са играли.“