Александър Солженицин - Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Той: — Може да се създадат нови връзки, но всъщност пристигнах с друга цел.

Аз: — Колко ще останете при нас?

Той: — Щом изпълня задачата, ще хвана самолета.

Последните думи ме накараха да застана нащрек. Защо крият мисията му от мен? Дали не смятат по някакъв начин да ме изпързалят? Веднага си спомних как веднъж ми възложиха да направя сцена на ревност на един американски учен, уж агент на ЦРУ, а после да го набия — което аз категорично отказах да сторя. Но сега у мен заговори професионалната гордост. Понеже знаех с кого си имам работа, реших да изчакам, да се притая, като не изпускам от вниманието си намеренията и действията на „шефа“.

В далечината се показаха светлините на Каменск. Подминахме го. На няколко километра северно от града отбихме встрани, слязохме от волгата, часовникът показваше единайсет. Тъмната, островърха стена на боровата гора ясно се очертаваше на фона на звездното небе.

— Остани тук — каза „шефът“ и тръгна към гората.

Внимателно го следях с поглед. Иззад дърветата към него пристъпи някакъв мъж. Казаха си нещо и се разделиха. Когато дойде при мен, „шефът“ тихо ми съобщи:

— Предаването се е състояло, московският „външен“ е освободен. Между другото, хайде да прескочим да видим какво правят „обектът“ и приятелят му.

Прекосихме шосето и навлязохме в гората. От първите крачки се разбра: моят спътник изобщо не умее да се движи из нощна гора. Позасмях се вътрешно. Скоро чухме спокойни мъжки гласове. Да продължаваме напред беше глупаво и небезопасно — можеха да ни открият. С жестове обясних ситуацията на спътника си и се върнахме при колата.

— Тръгваме за Новочеркаск, там ще пренощуваме — отсечено нареди „шефът“ и се шмугна във волгата. Последвах го.

В Новочеркаск пристигнахме доста след полунощ. Въпреки късния час заварихме началника на градския отдел на КГБ, както се казва, при изпълнение — явно е бил предупреден. В хотела ни очаквали две резервирани стаи. Значи „шефът“ се дели от мен. Каприз или необходимост? — помислих си. Но когато пристигнахме в хотела, той заяви, че ще се настаним в двуместна стая. Още една загадка: за кого ли е предназначена втората стая? Ала не попитах — и без това нямаше да получа отговор.

На сутринта пристигна информация, че Солженицин и приятелят му са дошли в Новочеркаск. Външното наблюдение ги бе стегнало в мъртвата си хватка. Намирахме се в колата и по радиостанцията през интервали от по пет-десет минути получавахме сведения за придвижването на „обекта“. Това беше обикновена делнична работа. Най-сетне се получи съобщение, че „обектът“ и неговият приятел са вече на площад „Ермак“, където са оставили колата си и са влезли в черквата. По това време там имаше богослужение.

Нашата волга бавно потегли към черквата. Преди да навлезем в площада, на около двеста метра от него, слязохме. „Шефът“ затръшва вратата на колата и ме попита дали съм виждал „обекта“.

— Не съм.

— Искаш ли да го видиш?

— Разбира се.

Черквата ни посрещна с величав тържествен молебен. Нямаше много хора. Съсредоточени и просветлени, те слушаха пеенето, кой неподвижно, кой кръстейки се от време на време. Внимателно, с шапки в ръцете, пристъпвахме между тях. Неочаквано „шефът“ ме побутна с лакът и с едва забележимо кимване ме насочи да погледна към една от колоните. Видях коленичил възрастен човек с високо открито чело и подковообразна червеникава брада. Той в някаква самозабрава се кланяше и усърдно се кръстеше. До него беше застанал доста слаб, над среден ръст мъж на около 55 години. Но цялото ми внимание беше съсредоточено върху коленичилия „обект“. Честно казано, тази картина буквално ме шокира. Ако някой ми разкажеше нещо подобно, никога не бих повярвал. Винаги съм се отнасял към вярващите спокойно и с разбиране, тъй като смятам, че човек има неприкосновено право на вероизповедание. Понеже знаех много — естествено, задочно — за А. И. Солженицин, понеже бях чел неговите издадени и самиздатски произведения, както и цялата „литература“ за него (включително и информацията), разбирах, че пред нас стои огромна, необикновена личност. Но това, което виждах в момента, не пробуди у мен разбиране, съчувствие, напротив, то пося объркване, съмнения около предишните ми оценки.

Не стояхме дълго в черквата. Докато слизахме по стълбището, „шефът“ ме попита: „Е, какво ще кажеш?“ Не отговорих.

Няколко часа по-късно, следвайки „обекта“, службата за наблюдение установи два-три неизвестни за нас адреса, които го интересували. Тепърва щяхме да изясняваме от кого именно се е интересувал писателят, за какви хора става дума, какви са целта и характерът на взаимоотношенията им.