Александър Солженицин - Матрьонината къща

Но широколицата груба Матрьона, „заместницата“, оная втора Матрьона, която Фадей бе взел някога само заради името — тя не се придържаше към политиката и простоватичко виеше, дереше се над ковчега:

— Ох, сестрице моя! Ох, божке, че ще ми се разсърдиш ли на мен? Ох, леле, майчице!… Че ние с тебе все си приказвахме, приказвахме! Ох, прости ме мен, нещастната! Ох, леле, майчице!… Отиде си ти при майчицата си и ще дойдеш и мен да ме прибереш! Ох, леле, майчице!…

В това „ох, леле, майчице“ сякаш се изливаше цялата й душа и тя удряше, удряше гърди о стените на ковчега. И когато плачът й преминаваше обредните норми, жените, като да признаваха, че плачът й напълно е сполучил, казваха в хор:

— Е, стига де, стига!

Матрьона спираше, но идваше пак и ридаеше още по-отчаяно. Излезе тогава от един ъгъл престаряла баба, сложи ръка на Матрьониното рамо и каза строго:

— Две загадки има на тоя свят: как съм се родил — не помня, как ще умра — не зная.

И млъкна веднага Матрьона, и всички млъкнаха — настана гробна тишина.

Но и тази старица, малко по-възрастна от всички старици тук и струва ми се, съвсем чужда на Матрьона, след малко също плачеше:

— Ох, мъченице моя! Ох, Василиевна, Василиевна! Ох, додея ми да ви изпращам !

И вече съвсем не обредно — с обикновено ридание от нашия век, който съвсем не е беден на ридания, лееше сълзи злощастната Матрьонина храненица — онази Кира от Черусти, за която бяха разглобили и откарали стаята. Навитите й буклички бяха увиснали жалко. Очите й бяха червени, кървясали. Не забелязваше как се свлича на студа шалът й или не можеше да улучи ръкавите на палтото си. Сновеше като луда от ковчега на втората си майка в едната къща до ковчега на брат си в другата — бояха се да не полудее, защото щяха да съдят мъжа й.

Излизаше, че мъжът й е два пъти виновен: не само че бе откарал стаята, но беше и железничар, знаеше добре правилата за неохраняваните прелези и е трябвало да отиде на гарата, да предупреди за трактора. Онази нощ в уралския бърз влак щеше да отиде животът на хиляди хора, заспали спокойно на долните и горните легла при слабата светлина на лампите. Заради алчността на няколко души: да вземат парцел земя или да не направят втори курс с трактора.

Заради стаята, върху която беше паднало проклятие, откакто ръцете на Фадей се бяха вдигнали да я събарят.

Впрочем трактористът бе избегнал съда на хората. А управлението на железопътната линия само беше виновно, че оживеният прелез не се охраняваше и че двата локомотива са маневрирали без светлини. Затова отначало се мъчеха да стоварят всичко върху гуляя, а после да потулят някак станалото, та да не се стига до съд.

Релсите и железопътният насип бяха така пострадали, че трите дена, докато ковчезите стояха в къщите, влаковете не можеха да минат — обикаляха по друго разклонение. Целия петък, съботата и неделята — от края на следствието чак до погребението — денонощно ремонтираха линията. Работниците мръзнеха и за да се стоплят, а нощем и за да си светят, палеха огньове с безплатните дъски и греди от втората шейна, разхвърляни край прелеза.

А първата шейна, натоварена, небутната, продължаваше да стои встрани, отвъд прелеза.

И тъкмо това — че едната шейна го примамваше, чакаше с готовото стоманено въже, а втората още можеше да се спаси от огъня — тъкмо това измъчваше душата на чернобрадия Фадей целия петък и съботата. Дъщеря му полудяваше, зетя го чакаше съд, в собствената му къща лежеше убитият от него син, на същата улица — убита от него жената, която някога бе обичал, но Фадей идваше само за малко да постои край ковчезите, мачкаше брадата си. Високото му чело беше омрачено от тежка грижа, но мисълта му беше как да спаси гредите на стаята от огъня и от кроежите на Матрьонините сестри.

Прехвърлих през ум талновските селяни и разбрах, че не беше само Фадей такъв.

Странно е, че езикът нарича нашето имущество — собствено или народно — с думата „добро“ 1 1 Добро — на руски: имот и добро, добрина. — Б.пр. . И хората смятат, че е срамно или, глупаво да го загубиш.

Фадей не подвиваше крак, тичаше ту до селището, ту до гарата, от едно началство при друго и с превит гръб, подпрян на бастуна, молеше всекиго да се смили над старостта му, да му разреши да върне стаята.

И някой му даде такова разрешение. Фадей събра оцелелите си синове, зетьове и племенници, взе от колхоза коне — и откъм отвъдната страна на прелеза, по околен път през три села прекара в двора си каквото беше останало от стаята. Привърши работата си в събота срещу неделя.