Александър Солженицин - Матрьонината къща

— Игнатич, нали помниш… една сива жилетка имаше Матрьона… Та беше рекла, като умре, мойта Таничка да я вземе, нали тъй беше?

И ме гледаше с надежда в полумрака — нима съм забравил?

Но аз помнех:

— Така беше.

— Та виж какво, ако речеш, да я взема сега, а? Че утре ще налетят роднините и няма да я видя.

И пак ме загледа с молба и с надежда — приятелката й от половин век, единствената в цялото село, която искрено обичаше Матрьона…

Сигурно тъй трябваше да постъпя.

— Разбира се… Вземете я… — съгласих се аз.

Тя отвори сандъчето, извади жилетката, пъхна я под полите си и си отиде…

Мишките сякаш бяха обзети от някакво безумие, сновяха по стените като луди и зелените тапети се огъваха като вълни под мишите гърбове.

На сутринта ме чакаше училището. Беше три часът през нощта. Едно ми оставаше: да заключа и да си легна да спя.

Да заключа, защото Матрьона нямаше да дойде.

Легнах, но не угасих лампата. Мишките писукаха, почти стенеха и тичаха, тичаха. С изморена, объркана мисъл не можех да се освободя от неволния трепет — като че ли Матрьона сновеше тук невидима и се прощаваше с къщата си.

И изведнъж в сумрака до външната врата си представих чернокосия млад Фадей с вдигната брадва:

„Да не беше родният ми брат, щях да ви посека и двамата!“

Четиридесет години беше лежала заканата му в ъгъла като стара секира — и все пак беше ударила…

На разсъмване жените докараха от прелеза с шейна, покрито с мръсен чувал, всичко, което бе останало от Матрьона. Свалиха чувала, за да измият тялото. Всичко беше премазано — нямаше нито крака, нито половината от трупа, нито лявата ръка. Една жена рече:

— Дясната ръчица й оставил господ. Да може там да се моли.

И ето цялата тълпа фикуси, които Матрьона толкова обичаше, че веднъж, като се събудила през нощта в пълната с пушек къща, не се втурнала нея да спасява, ами повалила фикусите на пода (да не се задушат от дима) — сега изнесоха фикусите от стаята. Изметоха хубаво пода. Закриха мътното Матрьонино огледало с широк, стар домоткан пешкир. Свалиха от стените глупавите плакати. Отместиха масата ми. И до прозорците под иконите сложиха върху столчета грубо скования ковчег.

А в ковчега лежеше Матрьона. Липсващото й обезобразено тяло беше покрито с чист чаршаф, главата вързана с бяла кърпа, а лицето беше останало цяло-целеничко, спокойно, по-скоро живо, отколкото мъртво.

Селяните идеха да постоят, да погледат. Жените водеха и малки деца да видят мъртвата. И ако някой заплачеше, всички жени, макар да бяха влезли в къщата само от любопитство — всички почваха да плачат откъм вратата и откъм стените, като да пригласяха в хор. А мъжете стояха мълчаливо изправени, сваляли калпаци.

Но истинския плач трябваше да го изплачат роднините. В този плач забелязах трезво обмислен, открай време установен ред. Които не бяха близки, се приближаваха към ковчега за малко и до самия ковчег нареждаха тихичко. Които пък бяха по-близки с покойната, започваха да плачат още от прага, а като стигнеха до ковчега, навеждаха се да нареждат над самото лице на мъртвата. Всяка оплаквачка си имаше своя мелодия. И излагаше своите си чувства и мисли.

Сега разбрах, че плачът над покойницата не е просто плач, а нещо като политика. Събраха се трите сестри на Матрьона, завладяха къщата, козата и печката, заключиха сандъка с катинар, от хастара на палтото издърпаха двестате рубли за погребението, на всеки, който дойдеше, внушаваха, че само те са били близки на Матрьона. И над ковчега нареждаха така:

— Ох, како, како! Ох, какичко! Една-едничка ни беше ти! И можеше да си живееш тихо и кротко! И всякога щяхме да се погрижим за теб! Ама те погуби тая пуста къща! Довърши те тя, проклетата! Що ти трябваше да я събаряш? Защо не ни послушааа?

Плачовете на сестрите бяха обвинение срещу мъжовите й роднини: не е трябвало да насилват Матрьона да събаря стаята. (А скритият смисъл беше: стаята, че я взехте, взехте я, ама каквото е останало от къщата, няма да ви го дадем!)

Мъжовите роднини на Матрьона — зълвите, сестрите на Ефим и на Фадей и разни племенници, идеха и нареждаха така:

— Ох, лельо, леличко! Ох, защо се не опази! И те сега сигур на нас се сърдят! Ох, миличка, ти си си виновна за всичко! Че какво е виновна стаята? Що ти трябваше да ходиш там, дето смъртта те е дебнела? Че никой не те е викал да вървиш! Не си поразмислила и затуй умря! Ох, защо ни не послуша, защо?…

(От тия плачове напираше отговорът: не сме виновни ние за смъртта й, а за къщата тепърва ще си поприказваме!)