Уолтър Скот: Ричард Лъвското сърце

Християнският рицар, който предпочиташе да приключи по-бързо двубоя, защото силите му можеха да се изтощят от непрекъснатите действия на нападателя, изведнъж грабна боздугана и го запрати със силен замах към главата на противника. Емирът (по-късно се оказа, че сарацинът носи именно тази титла) навреме забеляза опасността и успя да прикрие главата си с лекия щит; силата на удара се оказа такава, че щитът притисна чалмата му и мюсюлманинът изхвърча от седлото. Но преди рицарят да се възползва от това негово нещастие, пъргавият му противник скочи от земята, повика коня, който веднага се втурна към него, метна се на седлото, без да докосне стремената и отново се озова в предишното си удобно положение. Обаче рицарят успя да си върне боздугана и източният боец забелязал с каква сила и ловкост врагът му си служи с това оръжие, побърза да се дръпне на значително разстояние, като явно реши да използва своето метално оръжие. Той заби дългото си копие в пясъка на известно разстояние от мястото на двубоя, а сетне светкавично опъна лъка, който дотогава бе на гърба му и като пришпори коня в галоп, описа около рицаря два-три широки кръга и прати шест стрели по него. Стреляше толкова точно, че само яката броня спаси кръстоносеца. Седмата стрела улучи явно по-слабо защитено място и християнинът тежко се стовари от коня. Но колко се учуди сарацинът, когато, скочил на земята, за да огледа поваления си враг, изведнъж се оказа стиснат в обятията на рицаря, прибягнал към тази хитрост, за да се вкопчи в ръкопашна схватка с врага. Но дори и в тази смъртоносна прегръдка бързината и сръчността спасиха сарацина. Той откопча колана на меча, за който се бе вкопчил рицарят и като се изплъзна от желязната му хватка, се метна върху коня, който с вниманието на човек следеше всяко движение на господаря си. После бързо се отдалечи, но остави в ръцете на врага меча и колчана със стрелите си, тъй като и те бяха прикрепени към същия колан, който бе трябвало да хвърли. И тъй като чалмата му също бе паднала по време на битката, това го накара да поиска примирие. Той се приближи към християнина и му подаде дясната си ръка. Този път жестът му не издаваше никаква закана.

— Съгласен съм — отвърна рицарят на Спящия леопард. — Но къде е гаранцията, че ще спазиш примирието?

— Последователите на пророка не нарушават думата си — отвърна емирът. — Ако не бях сигурен, че измяната рядко е спътник на мъжеството, щях да поискам гаранция от теб, назаретянино.

Доверието на мюсюлманина накара кръстоносеца да се засрами от съмненията си.

— Кълна се в кръста на своя меч — каза той, като положи ръка върху дръжката, — аз ще ти бъда верен спътник, сарацине, докато съдбата пожелае да останем заедно.

— Кълна се в Мохамед, Божия пророк и в Аллах, Бога на пророка — рече доскорошният му противник, — в сърцето ми не се таи измяна. Да потеглим сега към извора, защото настъпи времето за почивка, а аз тъкмо се бях навел над водата, когато твоята поява ме извика на битка.

Рицарят на Спящия леопард побърза учтиво да се съгласи и доскорошните врагове, без да разменят дори гневни погледи и без да проявят недоверие дори с жест, потеглиха един до друг към малката китка дървета.

В епохи, изпълнени с опасности, винаги има паузи, когато хората започват да изпитват особено силно доверие и симпатия един към друг. В старите феодални времена такова нещо се случваше доста често. Според тогавашните възгледи войната се смяташе за основното и най-важно човешко занимание, затова краткият мир или по-точно примирието, се ценяха твърде високо.

Щом сключеха примирие, противниците го спазваха свято. Тъкмо поради това войната, най-страшната злина, даваше доста поводи за проява на честност, благородство, милосърдие и дори на известна симпатия — чувства, които не се срещат особено често през по-спокойните периоди, когато страстите на хората, пораждани от оскърбления или от продължителни разпри, дълго тлеят в гърдите на клетниците, които са им се поддали.

Под влияние на тези чувства, смекчаващи ужасите на войната, християнинът и сарацинът, които да преди няколко минути се мъчеха по всякакъв начин да си причинят смърт един другиму, сега спокойно яздеха към извора, заобиколен от палми. Конете се наслаждаваха на почивката не по-малко от господарите си. Конят на сарацина, макар и да се бе движил доста повече от този на християнина, явно изглеждаше по-малко уморен. От друга страна, конят на рицаря още беше облян в пот, а благородният арабски ат беше вече изсъхнал от потта. Пясъкът още повече затрудняваше рицарския кон, който затъваше при всяка стъпка — нали върху му беше и грамадният му господар с тежката си броня. Рицарят осъзна положението, скочи от седлото и поведе коня; това облекчи благородното животно, ала пък затрудни рицаря, тъй като стоманените му обувки потъваха дълбоко при всяка стъпка.