Уолтър Скот: Ричард Лъвското сърце

Сред тези щастливци беше и самотният конник, който яздеше покрай брега на Мъртво море.

Природата, дала необикновена сила на тялото му, благодарение на което той носеше толкова леко своята броня, сякаш тя бе направена от паяжина, го бе дарила със също толкова крепко здраве. Той леко понасяше климатичните промени, умората и всякакви лишения. Характерът му донякъде отразяваше особеностите на натурата му: както тялото му се отличаваше с мощна сила, с издръжливост, така и характерът му, на пръв поглед спокоен и невъзмутим, таеше в себе си доста пламенна и възторжена любов към славата — една черта, която правеше прочутите нормански рицари господари във всички кътчета на Европа, където те изваждаха своите мечове.

Щастието обаче не се усмихваше еднакво на всички. По време на двегодишното си пребиваване в Палестина самотният рицар бе си спечелил само мирска слава и освен това, както го уверяваха, духовни блага. За сметка на това, малкото му пари отдавна се бяха свършили, защото не прибягваше към обичайните методи, с които участниците в „кръстоносните“ походи си пълнеха кесиите: не можеше да си иска „подаръци“ от местните жители, за да опазва имуществото им, и не се мъчеше да забогатее от откупи за взетите в плен мюсюлмани. Малката свита, която го бе последвала от родната му страна, се беше стапяла заедно с намаляващите средства за нейната издръжка, единственият останал му оръженосец сега беше болен и не можеше да придружи своя господар, затова на рицаря се наложи да пътешества самотен. Впрочем това не го вълнуваше особено — беше свикнал да смята меча за най-сигурната си защита, а благочестивите размишления — за най-добри свои спътници.

Въпреки търпеливостта и желязното си здраве рицарят на Спящия леопард трябваше да отстъпи пред природата, която настояваше той да си отпочине и да се подкрепи. Когато по пладне отляво се показа Мъртво море и в далечината се очертаха няколко палми, пораснали близо до извор и отбелязващи мястото за почивка, той не удържа радостния си възглас. Хубавият му кон, който крачеше със същото невъзмутимо спокойствие, присъщо и на господаря му, вдигна глава, подуши въздуха и ускори крачка, усетил течаща вода. На това място и него го очакваха почивка и храна. Но преди конят и ездачът да стигнат до желаната цел, се наложи да се потрудят и да преживеят още опасности.

Щом се вгледа внимателно в далечната група палми, рицарят забеляза, че сред тях нещо се движи. Този неопределен предмет се отдели от дърветата, които отчасти го закриваха и бързо пое срещу рицаря. Скоро стана ясно, че е въоръжен конник. Чалмата, дългата пика, развяващото се зелено наметало издаваха, че е сарацински воин. Източната поговорка гласи: „В пустинята няма да срещнеш приятел“. Кръстоносецът не си блъскаше главата дали този неверник му е приятел или враг; сарацинът се бе устремил срещу него като орел на бързия си кон. Рицарят беше смел човек и предпочиташе конникът да се окаже враг. Като извади копието от стремето, той го стисна с дясната си ръка, а с лявата хвана по-изкъсо поводите, сетне пришпори коня и се приготви да посрещне непознатия със спокойната увереност на победител.

Сарацинът се приближаваше в бърз галоп. Почти не използваше поводите, спокойно увиснали в лявата му ръка, и насочваше коня с краката си, като от време на време им помагаше с движения на тялото. Това му даваше възможност да действа с кръглия щит от кожа на носорог, украсен със сребро. Конникът го размахваше, сякаш бе готов да го изпречи пред вражеско копие. Не бе хванал още дългото си копие, както бе сторил противникът му; когато се приближи, го измъкна и го размаха над главата си. Сарацинският воин напредваше бързо; явно очакваше, че и противникът му ще се устреми срещу него в галоп. Но християнинът, който добре познаваше похватите на източните бойци, не искаше да изморява коня си; вместо да препуска напред, той спря, сигурен, че тежестта на доспехите и бронята на коня са достатъчно стабилни и ще удържи с тях устремния натиск на врага. Сарацинският воин разбра напълно каква опасност има пред себе си. Щом се приближи до християнина на дължина две копия, той неподражаемо сръчно изви коня си вляво и описа два кръга около неподвижния противник. Кръстоносецът се обръщаше към него, без да сменя мястото, като всеки път се озоваваше лице в лице с врага си и по този начин не се оставяше да го изненадат. Най-сетне сарацинът обърна коня и се дръпна на стотина крачки. Сетне като сокол, връхлитащ чапла, мюсюлманинът възобнови нападението и отново бе принуден да отстъпи, без да влезе в ръкопашен бой. И трети път повтори този похват.