Уолтър Скот - Айвънхоу

— И това добре сте намислили — отвърна водачът им. — А къде е монахът?

— В килията си.

— Ще отида при него — реши Локсли. — Разпръснете се и намерете другарите си. Съберете колкото може повече хора, защото има изгледи за дивеч, който трябва здраво да подгоним и да хванем натясно. Давам ви среща тук призори. Стойте — добави той, — щях да забравя най-важното. Двама от вас бързо да поемат пътя за Торкилстън, замъка на Фрон де Бьоф. Една банда „кавалери“, преоблечени в дрехи като нашите, са подкарали група пленници за там. Следете ги внимателно, защото, дори и да стигнат замъка, преди да успеем да съберем хората си, за нас е въпрос на чест да ги накажем и ще намерим начин да го сторим. Затова ги следете най-зорко. И изпратете някой ваш другар, който ходи най-бързо, да пръсне в околността на замъка вест, че свободните селяни готвят нападение.

Обещаха му безпрекословно подчинение и с голяма готовност тръгнаха всеки със своята задача. Междувременно водачът им и двамата му спътници, които сега го гледаха с голямо уважение и не без известен страх, поеха пътя за параклиса Копмънхърст.

Когато стигнаха до малката, облята от лунна светлина поляна с пресветия, макар и порутен параклис и напълно подобаваща за набожен аскет първобитна, отшелническа колиба, Уомба пошушна на Гърт:

— Ако тук живее крадец, напълно се оправдава старата поговорка „Колкото по-близо до църквата, толкова по-далеч си от бога“. Кълна се в шутовската си шапка, ако не е точно така. Послушай само каква дяволска молитва пеят в тази отшелническа колиба!

И действително пустинникът и неговият гост, използвайки всички възможности на мощните си дробове, пееха една стара пиянска песен със следния припев:

— Виж ти, съвсем не пеят лошо — каза Уомба, който заизвива гласа си, за да подсили припева. — Но в името на свети Климент, кой ли е очаквал да чуе такава песен да се лее от килията на пустинник, и то среднощ!

— Мен пък хич не ме учудва — рече Гърт — защото всички познават веселия монах от Копмънхърст, който убива половината откраднати елени в този край. Казват, че горският се оплакал на съдията от църковния съд и че въобще щели да му свалят и качулката, и монашеското расо, ако не се държи по-чинно.

Докато си разменяха тези думи, силното и продължително чукане на Локсли най-после успя да обезпокои отшелника и неговия гост.

— Кълна се в броеницата си — каза пустинникът, като се спря посред една много висока нота, — ето ти още окъснели гости. Заради монашеския си сан не бих искал да ни сварят при такива приятни занимания. Всеки си има врагове, добри ми Мързеливи рицарю. А има и лоши хора, които в злобата Си ще изтълкуват гостоприемната почерпка, която в продължение на някакви си три часа предлагам на тебе, уморен пътник, като чисто пиянство и разгулност, пороци, чужди както на професията ми, така и на моя нрав.

— Долни клеветници! — отвърна рицарят. — Де да ми паднат, та да ги накажа. Все пак, свети отче, вярно е, че всеки си има врагове. Та дори в тази земя има хора, с които аз предпочитам да говоря през наличника на шлема си, отколкото с открито лице.

— Тогава нахлупи желязното гърне на главата си, колкото бързо позволява природата ти — рече отшелникът, — докато прибера тези метални стакани, бившето съдържание на които ми е замаяло главата. Пък, за да заглушим шума — а, честно слово, нещо не ме държат краката, — подхвани песента, която ще запея. Думите нямат значение, аз самият едва ги помня.

С тези думи той гръмогласно запя De profundis clamavi 107 107 Извиках из бездната (лат.) , под чиято закрила прибра съоръженията на пиршеството, докато рицарят се заливаше в смях и същевременно се въоръжаваше, но от време на време пригласяше на своя домакин, когато за момент преставаше да се смее.

— Какви дяволски утринни молитви си запял по туй време? — каза един глас отвън.

— Господ да ти прости, пътниче! — отвърна отшелникът, чийто собствен шум, а може би обилните чашки му пречеха да разпознае един доста добре познат нему глас. — Върви си по пътя, в името на бога и на свети Дънстън, и необезпокоявай молитвите ни, на мен и на светия ми брат.

— Луд свещеник си ти — отвърна гласът отвън. — Отвори вратата на Локсли.

— Няма опасност, всичко е наред — обясни отшелникът на своя другар.