Уолтър Скот - Айвънхоу

И той откопча колана с рога, свали перото от шапката си и ги даде на Уомба. Сетне измъкна от кесията си маска, заповяда им още веднъж да не мърдат оттам и тръгна, за да изпълни разузнавателните си намерения.

— Да останем ли тук, Гърт — попита Уомба, — или да се измъкнем? С моя глупашки акъл ще кажа, че на човек, който като него има под ръка всички разбойнически принадлежности, много не може да се вярва.

— Ако ще да е дяволът — каза Гърт, — нищо няма да изгубим, ако го дочакаме да се върне. Ако е от разбойниците, той навярно вече е бил тревога и ние не можем се отърва, нито можем да ги нападнем, нито да побегнем. Освен това, знам от скорошен личен опит, че пладнешките разбойници не са най-лошите хора, с които човек може да има вземане-даване.

Селянинът се върна след няколко минути.

— Приятелю Гърт — обърна се той към него. — Поразговорих се с онези мъже и разбрах кому служат и накъде са се запътили. Струва ми се, че няма опасност да упражнят насилие върху пленниците. Чиста глупост ще бъде трима мъже да се опитат да ги нападнат. Защото те са опитни бойци и като такива са поставили стражи, които да дадат тревога, щом се приближи някой. Но се надявам в най-скоро време да събера такъв отряд юнаци, които ще надхитрят всичките им предпазни мерки. Вие и двамата сте слуги, и то, струва ми се, верни слуги на Седрик Саксонеца, защитника на правата на англичаните. Сега когато е изпаднал в беда, ще се намерят английски десници, готови да му помогнат. Хайде, вървете с мен, докато събера повече хора.

После тръгна през гората много бързо, последван от шута и свинаря. Но на Уомба никак не бе присъщо да върви дълго, без да говори.

— Чини ми се — рече той, поглеждайки към пояса и ловджийския рог, който селянинът още носеше, — че видях как се изстреля стрелата, която спечели тази хубава награда, и то съвсем наскоро — по Коледа.

— Аз пък се кълна в най-святото си, че съм чувал гласа на добрия селянин, който спечели наградата, и съм го чувал и денем и нощем, и струва ми се, че луната не е остаряла оттогава досега с повече от три дни.

— Добри ми приятели — отвърна селянинът, — за делото, което сега започваме, няма никакво значение кой съм и що съм. Ако успея да освободя господаря ви, ще можете да ме считате за най-добрия приятел, който въобще сте имали. А дали ме знаят под едно или друго име, дали мога да изстрелвам стрелите си толкова добре, колкото някой кравар 105 105 Локсли с това намеква, че смята Гърт за кравар. — Б. пр. или по-добре от него, или обичам да се разхождам денем или на лунна светлина, това вас не ви засяга и затова няма какво да ви занимава.

— Главите ни са в устата на лъва — прошепна Уомба на Гърт. — Някак ще трябва да ги измъкнем.

— Шът, мълчи — рече му Гърт. — Не го дразни с глупостите си и аз искрено вярвам, че всичко ще излезе на добър край.

Едва след тричасово усилено ходене слугите на Седрик с тайнствения си водач стигнаха до малка горска поляна, сред която растеше огромен дъб, разперил извитите си клони във всички посоки. Под това дърво се бяха изтегнали четирима-петима селяни, а близо до тях в сенките на лунната но)щ напред-назад крачеше часовой.

Щом чу шума на приближаващите се стъпки, стражата незабавно даде тревога и заспалите селяни в същия миг скочиха и опънаха лъкове. Шест стрели се насочиха към мястото, откъдето се приближаваха пътниците, но щом познаха водача на групата, селяните го посрещнаха извънредно почтително и сърдечно. Веднага изчезнаха всички признаци и опасения за вражески прием.

— Къде е мелничарят? — бе първият въпрос на водача.

— На път за Родеръм.

— С колко души? — продължи да пита водачът, защото по всичко изглеждаше, че е техен водач.

— С шестима и с големи изгледи за плячка, ако е рекъл свети Никола.

— Не ти липсва набожност — каза Локсли. — Ами къде е Алън-ъ-Дейл?

— Тръгна към Уотлинг стрийт 106 106 Уотлинг стрийт — един от големите римски пътища, който тръгвал от Довер през Кентърбъри, Лондон и Сънт Олбънз и прекосявал Англия до Честър. — Б. пр. , за да издебне абата на Жорво.