Уолтър Скот - Айвънхоу

Седрик не одобри твърде жестокото предложение на другаря си.

— По-добре да им дадем двама наши слуги и два коня — рече той, — които да ги върнат в най-близкото село. За нас — каквото с тях, такова и без тях, а с твоя силен меч, благородни Ателстън, и с помощта на останалите ни слуги лесно ще се справим с двадесетина от тези вагабонти.

Роуина, която доста се бе уплашила, като чу да се говори за цели банди разбойници, и то толкова наблизо, напълно поддържаше предложението на настойника си. Но Ребека, доскоро привела рамене от отчаяние, внезапно се изправи, проби си път между слугите до коня на саксонката, падна на колене и по ориенталски обичай, когато се заговаря по-високопоставено лице, целуна края на Роуиновата дреха. Сетне стана, отметна воала си и взе да я увещава във великото име на бога, когото и двете почитаха, и в името на откриването на планината Синай, в което и двете вярваха, да се смили над тях и да ги остави да продължат пътя си под тяхна закрила.

— Не за себе си прося тази услуга — рече Ребека, — дори не за този нещастен старик. Зная, че у християните се смята за съвсем леко провинение, ако не и заслуга, да се грабят и онеправдават евреи. А за нас е все едно дали ще ни ограбят в града, в пустинята или на полето. Но в името на едного, който е скъп на мнозина, дори и на вас самата, ви моля от сърце да оставите този болен човек да бъде внимателно пренесен, заобиколен от нежни грижи, под ваша закрила. Защото, ако го сполети зло, последният миг на живота ви ще бъде огорчен от съжалението, че сте отказали да се вслушате в молбата ми.

Благородното и сериозно държане на Ребека накара красивата саксонка да вземе молбата й присърце.

— Мъжът е стар и немощен — обърна се тя към настойника си, — девойката млада и красива, техният близък тежко болен. Животът му е в опасност. Макар и да са евреи, ние като християни не можем да ги оставим в такова бедствено положение. Нека разтоварят две мулета и дадат багажа на двама крепостници. Мулетата могат да карат носилката, а за стареца и дъщеря му имаме коне.

Седрик с готовност прие предложението й, а Ателстън само добави условието си „те да пътуват в тила на групата, където Уомба може да ги пази със своя щит от глиганска кожа 103 103 Тоест много слаб, негоден. — Б. пр. “.

— Щита си оставих на арената — отвърна шутът, — както съдбата отреди на мнозина по-достойни рицари от мен.

Ателстън цял се изчерви, защото същата съдба го бе постигнала на последния ден на турнира. Колкото той се ядоса, толкова Роуина се зарадва и сякаш, за да изкупи жестоката шега на коравосърдечния си почитател, покани Ребека да язди до нея.

— Не подобава да сторя това — бе нейният отговор, изречен с гордо смирение, — защото моето присъствие може да е унизително за закрилницата ми.

Набързо преместиха и нагласиха багажа, защото само думата „разбойници“ достатъчно бе раздвижила всички, а в настъпващия здрач тя вдъхваше у хората още по-голям страх. Сред суетнята свалиха Гърт от коня и той използува момента, за да убеди Уомба да разхлаби въжето, с което бяха вързани ръцете му. Шутът, може би нарочно, го върза отново толкова небрежно, щото Гърт много лесно освободи ръцете си; сетне се шмугна в гъсталака и избяга.

Всички бяха толкова залисани с приготовленията за път, че изчезването на Гърт доста време остана незабелязано. Тъй като бе наредено до края на пътуването той да язди зад някой слуга, всеки предполагаше, че друг се грижи за него. Когато започнаха да си шушукат, че Гърт го няма никъде, всички вече очакваха да бъдат незабавно нападнати от разбойниците и съвсем не беше удобен момент, да обръщат особено внимание на това.

Пътеката, по която вървеше групата, се стесни дотолкова, че повече от двама души не можеха свободно да вървят редом. След малко тя започна да се спуска в гориста долчинка, през която между нарязани мочурливи и обрасли с ниски върби брегове течеше поток. Седрик и Ателстън, които водеха дружината си, видяха, че рискуват да бъдат нападнати тук; но тъй като и двамата бяха доста неопитни във военните работи, не им дойде на ум никакъв по-добър начин да избягнат опасността от това, колкото се може по-бързо да преминат през прохода. Така те напредваха доста безредно и тъкмо когато част от хората вече бяха прекосили потока, бяха нападнати едновременно отпред, отстрани и в тила с такава сила, че както бяха объркани и неподготвени, не можаха да окажат никаква съпротива. От всички страни се чуваха викове „Бял дракон! Бял дракон! Свети Георги за хубавата Англия!“ 104 104 Старинен боен вик на англосаксонците. — Б. пр. — бойният вик, подет от нападателите, които искаха да минат за саксонски разбойници. Врагът напредваше от всички посоки и нападаше толкова бързо и стремително, че самата бързина сякаш увеличаваше числеността му.