Уолтър Скот - Айвънхоу

Нямаше да представлява никаква трудност за Седрик, ако имаше такива намерения, да застане начело на една трета партия, не по-малко силна от коя да е от останалите. В противовес на кралския им произход той се бе проявил като храбър, много деен и енергичен човек и главно, всеотдайно предан на делото, с което си бе спечелил прозвището Саксонеца. При това, като изключим Ателстън и Роуина, никой нямаше по-благороден произход от неговия. Но при тези качества нямаше и следа от егоизъм. И вместо още повече да разделя отслабения си народ, като образува собствена фракция, Седрик си постави за главна цел да премахне вече съществуващото разцепление, като подготви почвата за женитбата на Ателстън и Роуина. Обаче тези негови заветни мечти се сблъскаха с любовта между повереницата му и неговия син. Там се криеше и първоначалната причина за изпъждането на Уилфред от бащиния му дом.

Седрик бе прибягнал до такива крайни мерки с надеждата, че докато отсъства Уилфред, Роуина ще престане да го обича. Но надеждите му не се осъществиха. Разочарованието му отчасти се дължеше на възпитанието, което бе получила неговата повереница. Седрик, за когото името на Алфред бе като име на божество, бе отдавал на единствената издънка на рода на този велик монарх почит, каквато може би по онова време едва са отдавали на всепризната принцеса. Почти винаги думата на Роуина бе закон в неговия дом. А самият Седрик, твърдо решил нейният суверенитет да бъде напълно признат поне в този малък кръг, сякаш с известна гордост се държеше като неин пръв поданик. Научена по този начин не само да си налага волята, но и да упражнява тиранично властта си, Роуина по силата на полученото досега възпитание не само се противопоставяше, но и се ядосваше при всякакъв опит да се контролират чувствата й и да дадат ръката й без нейно съгласие. Тя държеше на своята независимост в този случай, при който дори приучени на пълно подчинение и покорство жени не рядко оспорват властта на родители или настойници. Ако беше убедена в нещо, тя смело го заявяваше. И Седрик, който не можеше да се отърси от обичайното си преклонение пред волята й, се чудеше как да упражни върху нея настойническата си власт.

Напразно се мъчеше той да я заслепи с блестящи изгледи за един въображаем трон. Роуина като много здравомислеща девойка смяташе, че проектите му, що се отнася до нея, са колкото непостижими, толкова не по вкуса й, дори да можеха да се осъществят. Без даже да се опитва да скрива явното си предпочитание към Уилфред Айвънхоу, тя заявяваше, че дори да не може да се омъжи за избраника си, тя би предпочела да се приюти в манастир, отколкото да заеме трон наред с Ателстън, когото открай време презираше и когото сега вече ненавиждаше поради всички неприятности, които й създаваше.

Въпреки това Седрик, който нямаше твърде високо мнение за женската вярност, упорито продължаваше да използува всички възможни средства, за да стане този брак, с което смяташе, че извършва важна услуга на саксонската кауза. Неочакваното и романтично появяване на сина му на турнира в Ашби той с право считаше за едва ли не смъртен удар на всичките му надежди. Бащинските му чувства наистина бяха взели за миг връх над гордостта и патриотизма му. Но и гордостта, и родолюбието му го обзеха пак с все сила и под тяхно влияние той сега възнамеряваше да направи решителен опит да ожени Ателстън за Роуина и да пристъпи към изпълнението на всички други мерки, каквито му се струваха необходими, за да ускори възстановяването на саксонската независимост.

По този именно въпрос той сега най-живо уверяваше Ателстън и доста основателно от време на време се окайваше, както Хотспър 102 102 Сър Хенри Перси (1364–1403), наречен Хотспър, човек с необикновена храброст и буен темперамент, действащо лице в Шекспировата драма „Хенри IV“. — Б. пр. , задето бе въвлякъл такъв поплювко в една толкова благородна кауза. Ателстън наистина бе доста суетен и душа даваше да го ласкаят с приказки за царския му произход и за наследственото му право да има върховната власт и да приема клетва за вярност от васалите. Но дребнавата му суетност напълно се задоволяваше, когато само най-тесният кръг от последователите му и саксонците, с които имаше досег, признаваха тези негови права. На него не му липсваше смелостта да се сблъсква с опасностите, но също така е вярно, че с голяма неохота си правеше труда да ги издирва. И той се съгласяваше с общите принципи, установени от Седрик, относно правото на саксонците да бъдат независими, но още по-лесно се убеждаваше в собственото си право да бъде техен крал след постигането на независимостта. Когато обаче дойдеше ред да се разискват начините за предявяването на тези права, той си оставаше Ателстън Колебливия — бавен, нерешителен, непредприемчив и склонен към протакане. Горещите, разпалени увещания на Седрик оказваха толкова малко въздействие върху апатичната му природа, колкото нажежени снаряди върху вода — посвистят, подимят и веднага изгаснат.