Уолтър Скот - Айвънхоу

— Честна дума — възхити се рицарят, — чудесно я изпя и с такъв силен глас! И как само възхвали ордена си! Ами като става дума за дявола, свети отче, не се ли боиш, че той може да те посети тъкмо когато си се отдал на някои не твърде канонически развлечения?

— Аз да се отдавам на неканонически развлечения! — възкликна отшелникът — Отхвърлям обвинението, отхвърлям го най-категорично! Задълженията си в параклиса изпълнявам предано и както се следва. Две служби на ден, сутрин и вечер, утринни, обедни и вечерни молитви.

— Освен през лунните нощи, когато е времето за лов на елени — допълни гостът.

— Exceptis excipiendis 98 98 Като се изключи това, което следва да прави изключение (лат.) — отвърна отшелникът, — както ме научи да казвам старият игумен, ако се случи безочливи миряни да ме запитат дали спазвам педантично всички правила на ордена си.

— Така е, свети отче — продължи рицарят, — но дяволът има навика да дебне такива изключения. Нали знаеш, че той броди по земята като ревящ лъв.

— Нека да реве тука, ако му стиска — заяви монахът. — Един удар на въжения ми колан ще го накара да ревне така, както е ревал от машите на самия свети Дънстън. Никога не съм се боял нито от човек, нито пък от сатаната и дяволчетата му. С помощта на свети Дънстън, свети Дюбрик, свети Уиниболд, света Уинифред, свети Суибърт, свети Уилик, като не забравим свети Томъс от Кент и моите скромни качества — аз не признавам нито един дявол било с къса, било с дълга опашка. Но да ти кажа под строга тайна — аз приятелю, никога не говоря на подобни теми пред първите сутрешни молитви.

Сетне той заговори за друго. И двамата изпаднаха в неудържимо весело настроение и един на друг си изпяха много песни. Тяхната веселба се прекъсна обаче, когато някой силно зачука по вратата на колибата.

Причините за прекъсването можем да си обясним само като подхванем разказа за приключенията на друга група от действащите лица в нашия роман. Защото, както стария Ариосто 99 99 Лодовико Ариосто (1474–1533) — италиански поет. — Б. пр. , ние не претендираме да следваме непрекъснато и изключително само едно от тях.

Когато Седрик Саксонеца видя как синът му припадна на турнира в Ашби, първият му порив бе да даде нареждания на хората си да го вдигнат и да се погрижат за него. Но думите заседнаха в гърлото му. Той не можа да си наложи пред толкова много хора официално да признае сина, от когото се бе отказал и когото бе лишил от наследство. Все пак заповяда на Озуалд да не го изпуща из очи и му нареди с помощта на двама крепостници да пренесат Айвънхоу в Ашби, щом се разпръсне тълпата. Обаче някой бе изпреварил Озуалд в изпълнението на тази благородна задача. Зрителите действително се разотидоха, но рицарят беше безследно изчезнал.

Напразно виночерпецът на Седрик търсеше младия си господар. Той видя кървавото петно на мястото, където преди малко се бе строполил, но него самия го нямаше. Сякаш самодиви го бяха отнесли. Може би — а саксонците са много суеверно племе — Озуалд щеше да стигне до такова предположение, за да си обясни изчезването на Айвънхоу, ако внезапно не бе забелязал един човек, облечен като оръженосец, в лицето на когото позна своя съслужител Гърт. Твърде загрижен за съдбата на господаря си и отчаян от неочакваното му изчезване, свинарят-оръженосец го търсеше навсякъде. В залисията си обаче бе пропуснал да прикрие лицето си, нещо, от което зависеше собствената му безопасност. Озуалд счете за свой дълг да хване Гърт и да остави на господаря си да реши съдбата на беглеца.