Уолтър Скот - Айвънхоу

Виночерпецът се помъчи отново да научи нещо за Айвънхоу, но единствените сведения, до които можа да се добере от случайни свидетели, бяха, че рицарят бил грижливо вдигнат от добре облечени слуги-коняри и поставен в носилка — собственост на една дама измежду зрителите — и че веднага бил изнесен далеч от навалицата. Щом чу тези новини, Озуалд реши да намери господаря си, за да получи от него нови инструкции, и поведе със себе си Гърт, когото считаше за един вид дезертьор от службата на Седрик.

Саксонецът бе много разтревожен за сина си, защото природата бе Надделяла у него въпреки патриотичния му — стоицизъм, който се мъчеше да се отрече от нея. Но щом се научи, че за Айвънхоу се грижат добри, навярно приятелски разположени хора, бащинската тревога, породена от неизвестната съдба на сина му, пак отстъпи пред чувството на накърнена гордост и пред огорчението му от това, което той наричаше синовно непокорство на Уилфред. „Нека си върви по пътя, който си е избрал — бяха думите му. — Нека тези, заради които получи раните си, ги лекуват. Той е по-подготвен да прави жонгльорските трикове на норманското рицарство, отколкото да поддържа славата и честта на английското си потекло с меча и алебардата, добрите стари оръжия на страната му.“

— Ако, за да поддържаш честта на рода си — каза Роуина, която беше там, — е достатъчно да си мъдър в думите и храбър в делата, да си най-смел между смелите и най-нежен между нежните, не познавам глас освен този на баща му…

— Млъкни, лейди Роуина! Само по този въпрос не мога да се вслушвам в думите ти. Приготви се за пиршеството на принца. Поканени сме с необичайни почести и вежливост, каквито надменните нормани рядко са проявявали към сънародниците ни от злощастната битка при Хейстингз насам. Аз съм с намерение да отида, ако ще да е само за да покажа на тези горди нормани колко малко се засяга един саксонец от съдбата на сина си, който съумя да победи най-храбрите им юнаци.

— Аз пък няма да отида — отвърна лейди Роуина. — И те моля да внимаваш да не би това, което схващаш като храброст и последователност, да се приеме като коравосърдечие.

— Тогава стой си в къщи, неблагодарнице — възмути се Седрик. — Кораво е твоето сърце, щом можеш да жертваш благото на един подтиснат народ за една празна и забранена любов. Ще потърся благородния Ателстън и с него ще отида на празненството на Джон Анжуйски.

Той действително отиде на угощението, главните събития на което вече описахме. Щом напуснаха замъка, саксонските танове и придружниците им се метнаха на конете си. Докато се суетяха около тях, Седрик за пръв път зърна дезертьора Гърт. Благородният саксонец, както видяхме, излезе от празненството доста раздразнен и само търсеше повод да излее гнева си върху някого.

— Белезниците! — викна той. — Дайте белезниците! Озуалд, Хундеберт! Кучета и негодници! Защо сте оставили този нехранимайко без окови?

Без да се осмелят да възроптаят, другарите на Гърт го вързаха с юлар, понеже нямаха под ръка друго въже. Той безропотно се подчини, но хвърли укоризнен поглед към господаря си и му каза:

— Така е, като обичам твоята плът и кръв повече от себе си!

— Възсядайте конете и да вървим! — заповяда Седрик.

— Крайно време е — каза благородният Ателстън, — защото, ако не избързаме, всички приготовления на достопочтения игумен Уолтиф, който ни чака за късна вечеря, ще отидат напразно.

Пътниците обаче яздиха достатъчно бързо, за да пристигат в манастира „Св. Уитолд“ навреме и да избягнат злото, от което се опасяваха. Игуменът, също от стар саксонски род, оказа на благородните си сънародници свойственото за саксонците щедро и сърдечно гостоприемство, на което се радваха до твърде късни или по-точно казано, ранни часове. С домакина се сбогуваха на следващото утро, едва след като почетоха богатата му закуска.

Когато шествието от конници напускаше манастирския двор, се случи нещо, което доста разтревожи саксонците. От всички европейци те най-суеверно вярваха в поличби и повечето поверия за поличби, които все още се срещат в старите народни предания, произлизат от тях. А норманите, като сменна раса и като по-културни за онова време, бяха се отърсили от повечето суеверни предразсъдъци, пренесени от правдите им от Скандинавия, и се гордееха със свободомислие-го си по тези въпроси.

В настоящия случай опасения за грозящо ги зло породи у тях един не малко уважаван пророк, а именно едно голямо мършаво черно куче. Изправено на задните си крака, то започна да вие най-жалостиво, когато първите ездачи минаваха през портата, а малко по-късно с бесен лай заподскача насам-натам, сякаш твърдо решено да ги придружи.