Уолтър Скот - Айвънхоу

— Ще ми се да вярвам, че е тъй — отговори горянинът, — защото страната ни никога повече от сега не се е нуждаела от поддръжката на онези, които милеят за нея. Изслушай ме и ще ти разправя за едно дело, в което, ако наистина си такъв, какъвто изглеждаш, може да участваш, и то с чест. Една банда мошеници, предрешени в облеклото на най-добри хора, отколкото са те самите, плениха един благороден англичанин, наречен Седрик Саксонеца, неговата повереница и приятеля му, Ателстън от Кънингзбърг, и ги закараха в един замък в тази гора, наречен Торкилстън. Аз те питам, като добър рицар и добър англичанин, ще ни помогнеш ли да ги спасим?

— По силата на клетвата, която съм дал, съм длъжен да им помогна — отвърна рицарят. — Но много държа да узная кой си ти, който ме молиш да ви помогна в тяхното избавление.

— Аз съм човек без име — каза горянинът, — но съм приятел на страната си и на приятелите на моята страна. Засега трябва да се задоволиш с тези сведения за мен, още повече, че и ти самият желаеш все още да не казваш кой си. Бъди уверен обаче, че веднъж дам ли честната си дума, държа на нея не по-малко, отколкото, ако шпорите ми бяха златни.

— Готов съм да ти повярвам — отвърна рицарят. — Отдавна имам навик да съдя за характера на хората по лицата им, а в твоето виждам и честност, и решителност. Ето защо няма повече да ти задавам въпроси, но ще ти помогна да освободим тези измъчени пленници. След което, надявам се, като се разделим, ще сме се опознали вече по-добре и ще бъдем доволни един от друг.

— Така — каза Уомба на Гърт; когато монахът бе вече напълно екипиран, шутът се бе приближил към другия край на колибата и бе чул края на този разговор, — значи, имаме нов съюзник? Надявам се, че храбростта на рицаря ще се окаже по-качествена от религиозното чувство на отшелника или честността на селянина. Защото този Локсли ми прилича на роден крадец на елени, а свещеникът на здравеняк-лицемер.

— Мълчи, Уомба — каза Гърт, — всичко може да е така, както предполагаш. Но и рогатият дявол да изскочи и да ми предложи своята помощ, за да освободим Седрик и лейди Роуина, боя се, че религиозното ми чувство няма да е достатъчно силно, за да откажа предложението на мръсния сатана и да го изпъдя.

Монахът беше вече напълно нагласен като свободен селянин, със сабя и щит, лък и стрелница и здрава алебарда през рамо. Той пръв излезе от колибата си, последван от другите, и като заключи внимателно вратата, остави ключа под вратата.

— В състояние ли си да си гледаш добре службата, отче — попита го Локсли, — или още ти се върти главата от кафявата купа?

— Само една глътка от аязмото на свети Дънстън ще уталожи лекото бръмчене в главата — отвърна монахът — и ще подкрепи краката ми, които малко нещо се клатят, но ще видиш, че ей сега всичко ще ми мине.

И той отиде до каменното корито, в което водите се струяха с искрящи мехурчета на бялата лунна светлина, и пи дълго, сякаш се канеше да пресуши аязмото.

— Кога друг път си пил толкова много вода, свети отче от Копмънхърст? — попита го Черния рицар.

— Не съм пил, откакто буренцето ми за вино почна да тече и да изпуска течността, откъдето не трябва — обясни монахът, — и така не ми остави нищичко за пиене освен изобилния дар на моя покровител.

След това той потопи глава и ръце в аязмото и водата изми всички следи от среднощния гуляй.

Освежен и изтрезнял от студената вода, веселият монах с три пръста завъртя тежката алебарда около главата си, сякаш се мъчеше да поддържа равновесието на стрък тръстика, и викна:

— Къде ги тия неверни похитители, дето крадат жени против волята им? Подлият сатана да ме отвлече, ако мъжката ми сила не утрепе шестима.

— Как може ти, свети отче, да кълнеш? — почуди се Черния рицар.

— Стига с твоето „свети отче“ — отговори преобразеният монах. — В името на свети Георги и змея, аз съм монах със стригана глава само докато монашеските ми одежди са на гърба ми. Когато нося зелените дрехи, ще пия, ще псувам и ще ухажвам девойките наред с всеки веселяк-горянин в областта Уест-Райдинг.

— Хайде, хайде, попе — каза Локсли, — стига си приказвал. Дигаш толкова шум, колкото цял манастир в навечерието на свят празник, след като игуменът си е легнал. Хайде, и вие, господа, не се бавете с приказки — повтарям, да вървим. Трябва да съберем всичките си сили, а те не са кой знае колко, ако ще щурмуваме замъка на Реджиналд Фрон де Бьоф.

— Какво! Значи, че Фрон де Бьоф е този, който спира кралските поданици по кралски път? Да не е станал крадец и потисник? — възкликна Черния рицар.