Уолтър Скот - Айвънхоу

— Но кой е той? — попита Черния рицар. — За мен е много важно да зная кой е.

— Кой е! — възкликна пустинникът. — Казвам ти, че е приятел.

— Но какъв приятел? — поде пак рицарят. — Че той на тебе може да е приятел, а на мен не.

— Какъв приятел ли? — отговори отшелникът. — Ето ти въпрос, който много по-лесно се задава, отколкото да му се отговори. Какъв приятел! Че сега, като се поопомних, се сетих, че той е същият добър горски пазач, за когото ти разправях преди малко.

— Да, да, толкова добър горски пазач, колкото ти си набожен отшелник — отвърна рицарят. — В това не се съмнявам. Но иди му отвори вратата, преди той да я избие.

Кучетата, които в началото на суматохата лаеха страховито, сега сякаш разпознаха гласа на стоящия вън човек. Те коренно промениха поведението си и започнаха да драскат и да скимтят по вратата, като че ли се застъпваха пред отшелника да го пусне вътре. Монахът бързо отключи вратата и покани Локсли и двамата му другари.

— Гледай ти, отшелнико, какъв другар по чашка си намерил? — попита още с влизането си селянинът, щом видя рицаря.

— Един брат от нашия орден — отвърна монахът, като поклати глава. — Цяла нощ сме се молили с него.

— Той навярно е монах от войнстващата църква — каза Локсли. — Срещал съм неколцина такива из околността. Казвам ти, брате, трябва да оставиш броеницата и да хванеш тоягата. Сега ще ни трябва всеки до един от нашата весела дружина, бил той църковник или мирянин. Да не си полудял? — добави той, като го дръпна малко настрана. — Как можа да приемеш тук един непознат рицар? Нима си забравил нашия устав?

— Непознат! — отвърна монахът смело. — Познавам го толкова добре, колкото просякът познава паничката си.

— Тогава как се казва той? — поиска да узнае Локсли.

— Той се казва — рече отшелникът, — той се казва сър Антъни от Скрайбълстоун. Като че ли съм от тези, дето ще седнат да пият с човек, без да знаят името му.

— Ти май си посръбнал повече, отколкото трябва, отче — продължи горянинът, — и боя се, че си издрънкал повече приказки, отколкото трябва.

— Не се сърди на веселия ми домакин — намеси се рицарят, като пристъпи една крачка и се обърна към Локсли. — Той само ми оказа гостоприемство, а ако беше отказал, щях да го принудя да ме приеме.

— Ти да ме принудиш! — възмути се монахът. — Чакай само да сваля сивите си одежди и да облека зелената си дреха и ще видиш дали няма тоягата ми да удари дванадесет по тиквата ти. Да не съм нито верен църковник, нито добър горянин, ако не го направя.

Докато говореше, той смъкна расото си и се показа облечен в опъната черна камизола и гащи от груб, корав ленен плат, над които бързо навлече зелена дреха и обу дълги чорапи от същия цвят.

— Моля ти се, стегни ми връзките 108 108 Дългите чорапи, носени по това време, се връзвали за камизолата, както сега връзваме обущата си. Връзките имали металическо връхче, което служело и за украса. — Б. пр. — обърна се той към Уомба — и ще получиш чаша бяло вино за труда си.

— Благодаря за виното — каза Уомба, — но смяташ ли, че е законно да ти помагам да се превърнеш от свят отшелник в грешен мирянин?

— Не бой се — отвърна отшелникът, — просто ще изповядам греховете на зелената си пелерина пред сивата си монашеска мантия и всичко ще е наред.

— Амин! — бе отговорът на Уомба. — Покаяник в черен фин плат би следвало да има изповедник в зебло, а твоята дреха може да опрости греховете и на моята шарена камизола заедно с другите.

Сетне той помогна на монаха да стегне и върже многобройните връзки, с които чорапите се прикрепяха към камизолата.

Докато Уомба бе отдаден на тези занимания, Локсли дръпна рицаря настрана и се обърна към него със следните думи:

— Ако ще и да отричаш, рицарю, ти си този, който наклони победата в полза на англичаните срещу чужденците на втория ден на турнира в Ашби.

— А какво ще последва, ако правилно си отгатнал, добри селянино? — попита рицарят.

— В такъв случай ще те считам за приятел на по-слабата страна — отвърна Локсли.

— Поне такъв е дългът на един истински рицар — отговори Черния борец. — Нямаше да съм доволен, ако имаше основание да имат друго мнение за мен.

— Но за целта, която имам предвид — каза селянинът, — би трябвало да си толкова добър англичанин, колкото си добър рицар. Защото въпросът, за който имам да ти говоря, наистина може да се сметне за дълг на всеки честен човек, но по-специално на всеки англичанин по рождение.

— Няма да намериш човек, който повече да милее за Англия и за живота на всеки англичанин от мен — каза рицарят.