Уолтър Скот - Айвънхоу

Тъй като авторът не иска да скрива нищо от читателя, нека прибавим тук и незначителното обстоятелство, че той е открил страшното име Фрон де Бьоф в един списък на нормански воини, даден в Охинлекския ръкопис.

„Айвънхоу“ има голям успех при появяването си и може да се каже, че развърза ръцете на автора си, който оттогава насам се чувствува напълно свободен да опитва силите си като романист както с английски, така и с шотландски теми.

Образът на красивата еврейка бе така благоприятно приет от някои читателки от нежния пол, че авторът бе упрекван, задето при определяне съдбата на героите си не е отредил ръката на Уилфред на Ребека вместо на по-малко интересната Роуина. Но независимо от това, че предразсъдъците на онази епоха биха направили подобен брак почти невъзможен, авторът би могъл мимоходом да отбележи и следното — той смята, че един тъй добродетелен и възвишен образ по-скоро ще загуби от благородството си, ако се опитаме да възнаградим добродетелите му със земно благополучие. Не такава награда отрежда Провидението за страдащата добродетел. Опасно и съдбоносно е да се учат младите хора, най-страстните читатели на романи, че честните постъпки и принципи са естествено свързани със задоволяването на нашите страсти или постигането на желанията ни, че това е именно награда за добродетелта. С една дума, ако един добродетелен и себеотрицателен герой накрая получи земни богатства, високи отличия и ранг или пък задоволена такава безразсъдна и неправилно нарочена любов като тази на Ребека към Айвънхоу, читателят е склонен да каже: „Наистина добродетелта получи своята награда.“ Но един поглед към широката картина на живота ще ни покаже, че себеотрицанието и пожертването на любовта в името на дълга рядко биват възнаграждавани по този начин и че вътрешното съзнание за благородно изпълнен дълг е много по-подходяща награда, тъй като ражда онова душевно спокойствие, което светът нито може да ни даде, нито може да ни отнеме.

Абътсфорд, 1 септември 1830 година.

до преподобния д-р Драйаздъст 10 10 Фиктивно лице, чието име загатва за отношението на Уолтър Скот към педанта учен. Драйаздъст значи буквално скучен като прах, т.е. бихме могли да преведем името като г-н Прескучни. — Б. пр. , член на археологическото дружество

Каел Гейт, Йоркшър

Многоуважаеми и скъпи господине,

Едва ли е необходимо да споменавам разнообразните причини, които ме подтикват да поставя името Ви над следващия труд. И все пак главната причина може би ще бъде обезсилена от недостатъците на изпълнението. Ако можех да се надявам, че той ще бъде достоен за Вашето покровителство, читателската публика веднага би разбрала колко уместно е да се посвети един труд, чиято цел е да покаже старинния бит на Англия и по-специално на нашите саксонски прадеди, на учения автор на Есетата за Рога на крал Улфас и за Земите, дарени от него на престола на свети Петър. Но аз съзнавам, че повърхностният и незадоволителен начин, по който са предадени в следващите страници резултатите от моите исторически проучвания, не позволява на труда ми да се нареди сред онези съчинения, що носят гордия девиз detur digniori 11 11 Да се даде на по-достойните (лат.). . Напротив, боя се, че рискувам да бъда обвинен в самонадеяност, задето поставям дълбокоуважаваното име на д-р Джо-нас Драйаздъст над една творба, която по-сериозните проучва-тели на древността може би ще причислят към празните романи на нашето време. Горещо желая да се отърся от подобно обвинение. Защото, макар и да мога да разчитам, че Вашето приятелско отношение към мен ще ме извини в собствените Ви очи, не бих желал читателската публика да ме обвини в такова тежко престъпление, от каквото се опасявам.

Затова трябва да Ви припомня, че когато за първи път разговаряхме с Вас за този вид съчинения, в едно от които толкова непростимо бяха изложени пред читателската публика личните и семейни работи на Вашия учен приятел от Северна Англия, г-н Оулдбък от Мънкбарнз, ние разисквахме относно причините за популярността, спечелена от подобни творби в нашата лекомислена епоха, като се има пред вид, че каквито и други качества да притежават, те са във всеки случай написани набързо и небрежно и погазват всички правила на епическото творчество. Вашето мнение тогава като че ли беше, че тяхното очарование се дължи изцяло на умението, с което неизвестният автор, като втори Мъкфърсън 12 12 Джеймз Мъкфърсън , 1736–1796, издал сборник старинни шотландски балади, песни и пр. — Б. пр. се е възползувал от богатия исторически материал наоколо си и е попълнил празнините, оставени от собствената му леност или бедно въображение, със случки, действително станали в страната в недалечното минало, като е въвел в разказа си действителни лица и почти не е скрил истинските им имена. Не са минали повече от шейсет-седемдесет години, забелязахте Вие, откак цяла Северна Шотландия се управляваше все още тъй просто и патриархално, както нашите добри съюзници мохиканите и ирокезите 13 13 Индиански племена. — Б. пр. . Макар че самият автор не може да е бил свидетел на тази епоха, той все пак, казахте Вие, трябва да е живял сред хора, които са я преживели и страдали в нея. А само през последните тридесет години се е извършила такава огромна промяна в шотландския бит, че хората гледат на обществените навици на непосредствените си прадеди както ние гледаме на тези от царуването на кралица Ана 14 14 Английска кралица, царувала от 1702 до 1714 година. — Б. пр. или дори от времето на Революцията 15 15 Английската буржоазна революция от 17 век. — Б. пр. . Имайки толкова разнообразни материали около себе ни, авторът, продължихте Вие, няма от какво да се смущава освен от трудността да избира между тях. Нищо чудно тогава, че като е започнал да експлоатира една тъй богата мина, той е-получил много повече отплата и печалба за труда си, отколкото заслужава за една тъй леко постигната задача.