Уолтър Скот - Айвънхоу

В хубавата стара Англия е имало безброй балади на тази тема. Стихотворението „Джон икономът“, споменато от епископ Пърси, 6 6 Томас Пърси , 1729–1811, издал сборник от балади, исторически песни и романси, с който събудил интерес към английската и шотландската народна поезия. — Б. пр. в неговия сборник „Старинна английска поезия“, изглежда, е имало за основа подобна случка. Освен това имаме и „Кралят и кожарят от Тамуърт“, „Кралят и воденичарят от Мансфийлд“ и други на подобни теми. Но разказът, на който авторът на „Айвънхоу“ дължи благодарност, е с цели два века по-стар от всички споменати по-горе.

За пръв път той станал достояние на читателите чрез любопитната хроника на старата литература, събрана благодарение на общите усилия на сър Еджъртън Бриджиз и г-н Хейзълуд в периодическото издание, озаглавено „Британски библиограф“. Оттам преподобният Чарлз Хенри Хартсхорн го пренася в един твърде любопитен том, озаглавен „Древни разкази в мерена реч, препечатани главно от оригинални източници“ (1829 г.), чийто редактор е самият той. Г-н Хартсхорн не посочва други данни за настоящия откъс освен статията в „Библиографа“, където той е озаглавен „Кралят и отшелникът“. Едно кратко резюме на съдържанието му ще ни покаже приликата между този разказ и срещата на крал Ричард с монаха Тък.

Крал Едуард (не се казва за кой монарх с това име става дума, но ако съдим по характера и навиците му, можем да предположим, че е бил Едуард IV) тръгва със свитата си на блестящ лов в Шеруудската гора. Както обикновено става с кралете в романсите, той попада на следите на един необикновено голям и бърз елен, преследва го, докато остави далеч зад себе си цялата си свита и изтощи и коня, и хрътките си, и най-после се намира съвсем сам сред мрака на обширна гора, над която вече се спуска нощ. Обзет от естествените за такова неприятно положение страхове, кралят си спомня, че е чувал как бедняците, за да избягнат опасността да прекарат тежка нощ, се молят на свети Юлиан, който става закрилник на всички самотни пътници, щом му отдадат нужната почит. Едуард казва съответно молитвите си и воден без съмнение от добрия светец, стига до една пътека, която го отвежда до един параклис в гората с отшелническа килия близо до него. Кралят чува набожния човек да чете молитвите си вътре заедно с някакъв другар по самота и смирено го моли за подслон за през нощта. „Нямам подходящо място за лорд като вас — каза пустинникът. — Тук в тази пустош аз живея с корени и кори от дървета и не мога да приема в жилището си дори и най-бедния нещастник, освен ако трябва да му спася живота.“ Кралят го пита за пътя към най-близкия град и като разбира, че трудно ще се оправи даже и под закрилата на дневната светлина, заявява, че с или без съгласието на отшелника е решен да му гостува тази нощ. Тогава го пускат да влезе, но отшелникът подхвърля, че ако не бил облечен в свещеническо расо, пет пари не би давал на заплахите му за насилие и че самият той отстъпвал не от страх, ами просто, за да се избегне скандалът.

Кралят влиза в килията. Дават му две торби сено за постеля и той се утешава, че вече е под подслон

Но не само постеля му е нужна. Гостът иска вечеря, като казва:

Но този намек, че обича хубаво ядене, както и съобщението, че е от кралската свита и се е загубил през време на големия лов, не са в състояние да накарат скъперника-отшелник да му поднесе нещо по-вкусно от хляб и сирене. Те не са твърде по вкуса на госта, още по-малко пък поднесеното му „тънко питие“. Най-сетне кралят настоятелно пита домакина си по един въпрос, който вече няколкократно е засегнал, без да получи задоволителен отговор:

Отшелникът на свой ред изразява опасенията си, че гостът му възнамерява да изтръгне от него признание за нарушение на ловните закони, което може да му струва живота, ако узнае за него кралят. Едуард наново го уверява, че ще пази всичко в тайна и настоява да му даде месо от дивеч. В отговор отшелникът пак му напомня задълженията си като духовно лице и продължава да твърди, че е чист от всякакви прегрешения спрямо реда и законността: