Уолтър Скот - Айвънхоу

Изглежда, че на това място ръкописът е непълен, защото не узнаваме причините, които най-сетне принуждават монаха да даде на краля по-добра храна. Но в края-на краищата, заявявайки, че рядко трапезата му е била удостоявана от такъв „добряк“, светият човек поднася най-хубавото, което има в килията си. Слагат на масата две свещи и нареждат под светлината им бял хляб и баници и различни меса от дивеч пресни и солени, от които всеки си избира, каквото парче му харесва. „Тъй щях да си ям сух хляб — казва кралят, — ако не бях те попритиснал за стрелбата. Ама сега мога да кажа, че съм се наял царски — ако имахме и достатъчно пиене.“

Гостоприемният отшелник изпълнява и това му желание, като изпраща един свой помощник да измъкне от едно скрито кътче до леглото голяма делва, и тогаз тримата се залавят здравата да пият. Монахът ръководи веселбата, като кара всеки пияч, преди да пие, да повтаря като рефрен известни безсмислени думи — шеговит начин да разпределят правилно чашките си, подобен на тостовете, въведени в по-късни времена. Единият пияч казва: „Жадни другари“, а другият е длъжен да отговори: „Отвори бутилката“. Монахът пуска безброй шеги по адрес на слабата памет на краля, който понякога забравя думите, и така нощта минава във веселие. На другата сутрин, преди да си отиде, кралят поканва преподобния си домакин да го посети в двореца, обещава да се отплати за гостоприемството му и изразява задоволството си от приема. Най-после веселякът-отшелник се съгласява да отиде там и да потърси Джек Флетчер — името, с което му се е представил кралят. Последният си отива и намира свитата си. Тъй като баладата е недовършена, не узнаваме как се разкрива тайната на краля, но вероятно това става по обикновения начин, възприет и в други подобни разкази — домакинът се страхува, че ще бъде наказан със смърт, задето не е оказал нужната почит на краля, докато е бил инкогнито, но вместо това бива приятно изненадан с почести и награди.

В сбирката на г-н Хартсхорн има един друг романс на подобна тема, озаглавен „Крал Едуард и овчарят“ 7 7 Подобно на отшелника, овчарят също унищожава кралския дивеч, но не с лък, а с прашка. Като него и той си има свои тостове при пиене, но те са „Подавай“ и „Давай, другарю!“. Човек се чуди какъв хумор са намирали прадедите ни в подобни безсмислици, но те сигурно са били предлог да си пийнат. — Б. а. , който е още по-интересен като отражение на тогавашния бит от „Кралят и отшелникът“, но той няма връзка с това, което ни интересува тук. В току-що разказаната балада читателят ще види първоначалния източник на случката, дадена в нашия роман, а да се отъждестви пустинникът-нарушител на закона с монаха Тък от историята за Робин Худ, беше твърде лесно.

Името на Айвънхоу ми хрумна от една стара песенчица. Всички автори на романи понякога са пожелавали като Фалстаф да открият някъде съкровищница от подходящи имена. При такъв един случай авторът случайно си припомни една песенчица, в която се споменават три имена на имения, изгубени от прадядото на прославения Хемпден затуй, че ударил Черния принц с ракетата си, когато играели на тенис:

Това име отговаряше на целта на автора по две важни съображения — първо, то напомня староанглийска дума и, второ — с нищо не загатва за естеството на разказа. Авторът си позволява да счита второто съображение за твърде важно. Това, което наричаме заинтригуващо заглавие, служи на преките интереси на книжаря или издателя, които благодарение на него могат да продадат цяло издание, докато е още под печат. Но ако авторът допусне творбата му да привлече прекомерно голямо внимание, преди още да е излязла, той се поставя в неудобното положение на човек, от когото се очаква твърде много и ако не успее да задоволи очакванията, тази грешка може да бъде съдбоносна за славата му като литератор. Освен това, когато види заглавие като „Барутният заговор“ 9 9 Несполучлив католически заговор да се хвърли във въздуха английския парламент в 1605 г. — Б. пр. или нещо друго, свързано с общата история, всеки читател, още преди да види книгата, си съставя известна представа как трябва да се развие разказът и каква наслада ще извлече от него. А твърде вероятно е да бъде разочарован в това отношение и тогава съвсем естествено насочва неприятното си чувство към автора или съчинението. В такъв случай литературният творец бива критикуван не за това, че не е улучил поставената от самия него цел, а за това, че не е целил в посока, която никога не е имал пред вид.