Уолтър Скот: Айвънхоу

Макар че признавам силата на тези възражения, трябва същевременно да заявя, че те не ми се виждат съвсем непреодолими. Оскъдността на материала представлява наистина значителна трудност. Но никой не знае по-добре от д-р Драйаздъст, че тези, които добре познават старинните текстове, ще намерят разпръснати из страниците на различните историци много намеци за частния живот на нашите прадеди. И макар че те представляват една незначителна част от целия засегнат в тях материал, все пак, събрани заедно, те хвърлят не малко светлина върху la vie privee 24 24 Частният живот (фр.) на прадедите ни. Убеден съм дори, че колкото и малък успех да имам самият аз в опита си в тази насока, все пак с повече труд при събирането и с повече умение при използуването на наличните материали, както ни са дадени и илюстрирани от д-р Хенри, от покойния г-н Стрът и главно от г-н Шейрън Търнър, един по-надарен автор би имал успех. И поради това аз предварително възразявам срещу всеки довод, основан върху неуспеха на настоящия ми опит.

От друга страна, както вече казах, ако може да се даде вярна картина на стария английски бит, считам, че здравият разум и доброто сърце на сънародниците му ще й осигури благоприятен прием.

След като отговорих, доколкото ми позволяват силите, на първите Ви възражения или поне демонстрирах решението си да прескоча пречките, посочени от Вашето благоразумие, накратко ще отбележа и това, което се отнася по-специално до самия мен. Вашето мнение като че ли беше, че самата работа на един историк, зает със сериозни и, както смята простолюдието, трудни и подробни проучвания, го прави неспособен сполучливо да съчини подобен разказ. Но позволете ми да кажа, драги докторе, че това възражение е по-скоро формално, отколкото съществено. Вярно е, че подобни несериозни съчинения може би не подхождат на по-строгия гений на нашия приятел г-н Оулдбък. И все пак Хорас Уолпоул 25 25 Хорас Уолпоул (1717–1797), английски държавник и писател — Б. пр. написа приказка за духове, която е карала да трептят не малко сърца. А Джордж Елис 26 26 Джордж Елис (1753–1815), английски политики писател приятел на Уолтър Скот. — Б. пр. съумя да пренесе цялото игриво очарование на своя прекрасен и необикновен хумор в своите „Съкратени стари романси в стихове“. Така че макар в бъдеще може би да имам причина да се разкайвам за дързостта си, сега поне мога да се позова на най-високо уважавани предшественици.

Все пак по-строгият историк може би ще сметне, че като смесвам истината с въображението, аз замърсявам чистия извор на историята със съвременни измислици и внушавам на младото поколение неверни представи за епохата, която описвам. В известен смисъл аз не мога да отрека правотата на тези разсъждения, но все пак се надявам да им противопоставя следните съображения.

Вярно е, че нито мога, нито се опитвам да съблюдавам пълна точност дори по отношение на облеклото, камо ли пък в много по-важни пунктове като езика и нравите. Но същите съображения, които не ми позволяват да напиша диалога на книгата си на англосаксонски или на норманофренски или да я поднеса на читателя, напечатана с шрифта на Какстън 27 27 Уилям Какстън (1422–1491), първият английски печатар. — Б. пр. или на Уинкин де Уърд, ми пречат да се огранича само в рамките на описваната от мене епоха. За да се събуди какъвто и да е интерес, разработваната тема трябва, така да се каже, да бъде преведена не само на езика на времето, в което живеем, но и пригодена за неговите нрави. Никога ориенталската литература не е била обкръжена с такова очарование, както в първия превод на „Приказки от 1001 нощ“ на г-н Галънд. В този превод, запазвайки, от една страна, великолепието на ориенталските костюми и необуздаността на ориенталското творческо въображение, той вмъква необходимата доза обикновени чувства и изрази, за да ги направи интересни и понятни, а съкращава разтегления разказ, еднообразните разсъждения и безкрайните повторения на арабския оригинал. И така, „Приказките“, макар и не вече тъй чисто ориенталски, както в оригинала, бяха много по-подходящи за европейския пазар и спечелиха невиждан успех сред читателите — успех, който те сигурно никога нямаше да спечелят, ако битът и стилът не бяха до известна степен приближени до чувствата и нравите на западния читател.

Следователно, за да бъда справедлив към многобройните хора, които, вярвам, жадно ще погълнат тази книга, аз съм предал древния бит на съвременен език и така съм описал характерите и чувствата на своите герои, че днешният читател, надявам се, няма да бъде твърде много спъван от противната сухота на обикновения историзъм. В това отношение, позволявам си да твърдя, съвсем не съм надхвърлил границите на онази свобода, която се разрешава на белетриста. Покойният, твърде находчив г-н Стрът, в своя рицарски роман „Куийнху Хол“, се ръководеше от друг един принцип и разграничавайки древното от съвременното, забрави, струва ми се, онази голяма неутрална зона, а именно онези нрави и чувства, които са общи за нас и прадедите ни, тъй като сме ги получили от тях без промяна или пък произхождат от нашата обща природа и затова сигурно съществуват при всяко общество. По този начин един талантлив писател с голяма историческа ерудиция ограничи популярността на своята творба, като изключи от нея всичко онова, което не бе достатъчно остаряло, за да бъде вече съвсем забравено и непонятно.