— Така е — отвърна тамплиерът, — мисълта за смъртта се приема лесно от смелите духове, когато внезапно се отвори пътят към нея. Пред това, което ти и аз смятаме за позорно, не са нищо за мен удар от копие или от сабя, а за тебе да скочиш от шеметно висока кула или да забиеш остър нож в гръдта си. Забележи добре — аз казвам това, — може би моето чувство за чест не отстъпва на твоето, Ребека, но и двамата знаем да мрем за честта си.
— Нещастнико — промълви еврейката, — а ти осъден ли си да изложиш живота си за принципи, които здравият ти разум отхвърля? Това значи да се лишиш от богатството си заради нещо, което не ти е насъщният. Но не мисли, че с мене е така. Твоите решения могат да се люшкат по бурните вълни на хорското мнение, но моите са приковани към бога.
— Млъкни, девойко — отговори тамплиерът, — такива приказки сега са безсмислени. Ти си осъдена да умреш не от лека и внезапна смърт, каквато избира беднякът и за каквато мечтае отчаяният, но бавно, продължително, в страшни мъки, каквито според тези жестоки фанатици твоето престъпление заслужава.
— А ако ме чака такава съдба, кому дължа това? — попита Ребека. — Само на този, който ме довлече тука с най-брутална и егоистична цел и който сега, по някаква известна Само нему причина, се старае да направи още по-страшна злочестата съдба, пред която ме изправи.
— Не мисли — продължи тамплиерът, — че аз сторих това. Като щит бих се изправил пред тебе и бих те предпазил с гръдта си от опасността, така както съвсем открито я изложих на стрелите, които иначе щяха да покосят живота ти.
— Ако ти бе имал за цел почтено да защитиш невинните — отвърна Ребека, — бих ти благодарила за грижите. Но както стоят нещата, ти толкова си изтъквал пред мене тази твоя заслуга, че не мога да не ти кажа — животът за мене няма стойност, ако трябва да го платя с цената на това, което ти бе поискал за него.
— Престани с твоите укори, Ребека — рече тамплиерът. — Имам собствена мъка и няма да позволя твоите упреци да я увеличат още повече.
— Тогава защо си дошъл, рицарю? — попита еврейката. — Говори кратко. Ако си дошъл по друга работа, не само за да видиш със собствените си очи причиненото ми от тебе нещастие, кажи ми. И после, ако обичаш, остави ме сама. Крачката между живота и вечността е кратка, но страшна и нямам много време да се подготвя за нея.
— Виждам, Ребека — каза Боа Жилбер, — че ти продължаваш да стоварваш върху мен вината за бедите, които на драго сърце бих предотвратил.
— Рицарю, не искам да те упреквам. Но има ли нещо по-сигурно от това, че аз дължа смъртта си на твоята необуздана страст?
— Грешиш — прекъсна я тамплиерът бързо, — ако смяташ за мое дело нещо, което не можех нито да предвидя, нито да предотвратя. Можех ли да отгатна, че неочаквано ще пристигне онзи стар глупак, който заради единични прояви на безумна храброст и заради хвалебствията на малоумните за глупавите му аскетични самоизтезания се е издигнал временно по-високо, отколкото заслужава, по-високо, отколкото допуска здравият разум. Издигнал се е над мене и над стотиците братя от нашия орден, които мислят и чувстват като хора, свободни от глупавите и фантастични предразсъдъци, върху които той изгражда мненията и делата си.
— И все пак — възрази Ребека — и ти беше от моите съдии. Невинна, съвсем невинна, каквато ме знаеше, ти се съгласи да ме осъдят. И ако правилно съм разбрала, самият ти ще се явиш на двубоя, за да докажеш моята вина и да допринесеш за наказанието ми.
— Да изпитам търпението ти, девойко — отвърна тамплиерът. — Никое друго племе не знае по-добре от евреите как да се пригоди към обстановката на момента. И така да нагласи платната на лодката, че да използува дори най-неблагоприятния вятър.
— Печален е часът, който научи евреите на такова изкуство! — възкликна Ребека. — Но нещастието огъва сърцето, както огънят огъва твърдата стомана, и хората, които вече не са господари на земята си и не обитават своя свободна и независима страна, трябва да се кланят пред чужденци. Това е нашето проклятие, рицарю, което без съмнение сме заслужили със собствените си деяния и деянията на нашите деди. Но ти — ти; който се хвалиш, че си роден свободен, колко по-голям е твоят позор, когато се унижаваш, за да не дразниш предразсъдъците на другите, и то противно на собствените ти убеждения!
— Това са горчиви думи, Ребека — рече Боа Жилбер, като крачеше нетърпеливо из стаята. — Но аз не дойдох тука, за да си разменям с тебе упреци. Знай, че един Боа Жилбер не отстъпва пред никой смъртен, макар понякога обстоятелствата да му налагат временно да промени намеренията си. Волята му е като планинския поток, който наистина за кратко може да обиколи скалата, но неизбежно си пробива път до океана. Бележката, в която те съветваха да поискаш защитник, кой друг можеше да я прати, ако не Боа Жилбер? Кой друг би проявил толкова голям интерес към тебе?
Читать дальше