Уолтър Скот - Айвънхоу

— Кратка отсрочка на предстоящата смърт — каза Ребека, — която няма много да ме ползува. Повече не можеше ли да направиш за едно момиче, чиято глава си привел от скръб и което си докарал едва ли не до прага на гроба.

— Не, девойко — отговори Боа Жилбер, — имах и друго пред вид. Ако не беше проклетата намеса на фанатичния старик и глупака от Гудалрик, който като тамплиер претендира да мисли и съди съгласно обикновените човешки правила, ролята на защитник щеше да се падне не на прецептор, а на обикновен член на ордена. Тогава аз самият — такива бяха намеренията ми, — още щом прозвучеше тръбата, щях да се явя в арената като твой защитник, преоблечен в доспехите на странстващ рицар, който търси приключения, за да прояви умението и храбростта си. И тогава, ако ще Боманоар да бе избрал не един, а двама-трима от събраните тук братя, положително щях да ги сваля от седлото с копието си без чужда помощ. Така, Ребека, щеше да е доказана твоята невинност и щях да разчитам на твоето чувство за благодарност като награда за победата ми.

— Това е празно самохвалство, рицарю — рече Ребека. — Хвалиш се с това, което щеше да направиш, ако не ти беше по-удобно да действаш другояче. Ти прие ръкавицата ми и моят защитник, ако една толкова отчаяна девойка може да намери такъв, трябва да се срещне с тебе на арената. И въпреки това ти се държиш като мой приятел и закрилник!

— Твой приятел и закрилник аз все пак ще бъда — повтори тамплиерът сериозно. — И то с голям риск да загубя честта си. Затова не ме обвинявай, ако предявявам своите искания, преди да заложа всичко, които ми е било скъпо, за да спася живота на една девойка еврейка.

— Говори — каза Ребека. — Не те разбирам.

— Е, тогава — отвърна Боа Жилбер — ще говоря така свободно, както обезумял покаяник пред духовния си баща, когато го въведат в изповедта. Ребека, ако не се явя на двубоя, ще загубя и слава, и положение, ще загубя онова, което ми е скъпо като живота — искам да кажа, уважението на моите братя и надеждите, които храня, да наследя онази върховна власт, която сега е в ръцете на фанатичния глупак Лукъс де Боманоар — но власт, която бих използвал по съвсем друг начин. Такава съдба ме чака, ако не се явя на арената против тебе. Проклет да е онзи от Гудалрик, който и изкопа този трап! Дваж проклет да е Алберт де Малвоазен, който ме възпря да хвърля обратно ръкавицата в лицето на суеверния остарял глупак, който изслуша едно толкова абсурдно обвинение, и то срещу едно толкова благородно и красиво създание като тебе.

— А каква полза има сега от високопарни думи и ласкателство? — попита. Ребека. — Ти си направил вече избора между необходимостта да пролееш кръвта на една невинна жена и да опропастиш собственото си положение и земните си надежди. Какъв смисъл има да разискваме? Ти вече избра.

— Не, Ребека — заговори рицарят с по-мек тон, като се приближи към нея, — изборът ми не е направен. Нещо повече, знай, ти ще решиш въпроса. Ако се явя на арената, трябва да поддържам името си на боец. И ако сторя това, с или без защитник, ти ще загинеш на кладата, защото няма рицар, който да ме е надвил в бой при равни условия или с известни предимства освен Ричард Лъвското сърце и неговия любимец Айвънхоу. Айвънхоу, както ти е известно, не може да носи оръжие, а Ричард е в чужд затвор. Ако се явя, ти ще умреш, дори ако твоят чар накара някой буен младеж да се хвърли в боя за теб.

— Какъв смисъл има да повтаряш това толкова често — забеляза Ребека.

— Има смисъл — отвърна тамплиерът, — защото трябва да се научиш да гледаш положението си от всички страни.

— Добре тогава, обърни гоблена и дай да видя другата страна — каза еврейката.

— Ако се явя на арената — продължи Боа Жилбер, — тебе те чака бавна и жестока смърт със страдания, каквито, казват, изпитвали грешниците в ада. Ако не се явя, ще бъда рицар, загубил положението и честта си. Ще бъда обвинен в магьосничество и в общуване с неверници. Ще бъде поругано старото славно име, което съм прославил още повече. Ще загубя слава, ще загубя чест, ще загубя изгледите за такова величие, каквото едва ли са достигали императори. Ще жертвам голямата си амбиция, ще срутя плановете си, които съм градил високи като планините, извисявали се някога, според езичниците, в рая. И се пак, Ребека — добави той, като се хвърли в краката й, — ще жертвам тази слава, ще се откажа от величието, от властта, и то сега, когато е почти в ръцете ми, ако ти кажеш: „Боа Жилбер, приемам те за свой любим.“