Уолтър Скот - Айвънхоу

— Нима така ще се разделим? — попита тамплиерът след кратко мълчание. — По-добре никога да не бяхме се срещали или ти да се беше родила християнка от благороден произход! Бога ми, не! Като те гледам и си помисля каква ще бъде следващата ни среща, дори съжалявам, че не съм човек от унижения ти народ; ръката ми да борави със слитъци и жълтици вместо с копие и щит; с глава, приведена пред всеки дребен благородник; погледът ми да плаши само разтреперания фалирал длъжник — бих си пожелал това, Ребека, за да живея близо до тебе и да избягна страшния дял, който налага да имам в твоята смърт.

— Ти описа евреина такъв, какъвто е станал вследствие на гоненията на хора като тебе. Разгневеният бог го е прокудил от страната му, но неговото трудолюбие разкри единствения непреграден от потисника път, водещ към влияние и власт. Прочети старата история на богоизбрания народ и ми кажи дали хората, посредством които Йехова извърши такива чудеса сред народите, тогава са били народ от скъперници и лихвари! И знай, горди рицарю, че някои от нашите хора носят големи имена, в сравнение с които имената на прехвалената ти северняшка аристокрация са като кратуната пред кедъра — имена, които могат да се проследят до онези велики времена, когато господ разтърси трона си сред херувимите; имена, чието величие произлиза не от някакъв земен принц, а от страшния Глас, който заповяда на отците им да застанат най-близо до трона божи. Такива бяха принцовете от династията на Яков.

Ребека заруменя, докато хвалеше древната слава на народа си, но побледня, когато добави с въздишка:

— Такива са били принцовете юдейски, но вече не са! Потъпкани са като покосена трева, премесени са с калта по пътищата. Все пак сред тях има хора, които не срамят високия си произход; и такава ще бъде дъщерята на Исака, сина на Адоникам! Сбогом! Не завиждам на спечелените ти с кръв почести! Не завиждам на варварския ти произход от северните езичници; не ти завиждам за вярата, която не слиза от устните ти, но никога не стига до сърцето ти, до делата ти.

— Бога ми, аз съм омагьосан! — възкликна Боа Жилбер. — Почти съм склонен да повярвам, че онзи оглупял скелет каза истината и че има нещо свръхестествено в неохотата, с която се разделяме с теб. Красавице! — добави той, приближавайки се почтително към нея. — Толкова млада, толкова хубава, без никакъв страх от смъртта! И все пак осъдена да умреш, и то от позорна и мъчителна смърт. Кой не би заридал за тебе? Очите ми, които от двадесет години не знаят що е сълза, сега се навлажняват, като те гледам. Но друг изход няма — сега вече нищо не може да спаси живота ти. Ти и аз сме само слепи оръдия на непреодолимата съдба, която неудържимо ни тласка един към друг, като два кораба, които, порят бурните вълни, сблъскват се и загиват. Затова прости ми и нека поне се разделим като приятели. Напразно се помъчих да сломя твоята решителност, а моята е непоклатима като непреклонните закони на съдбата.

— Ето как хората приписват на съдбата последиците на собствените си необуздани страсти — рече Ребека. — Но аз ти прощавам, Боа Жилбер, макар и да си виновник за ранната ми смърт. През големия ти ум минават и благородни мисли; но той е като градината на мързеливеца: бурените са се надигнали и са успели да задушат хубавите здрави цветове.

— Да — отвърна тамплиерът. — Аз съм такъв, какъвто ме нарече ти, невъздържан, необуздан; и се гордея, че сред безбройните празни глупци и хитри фанатици съм запазил една изключителна сила на духа, която ме издига над тях. От най-млади години съм дете на битката с възвишени схващания, които най-упорито и непреклонно прилагам. Такъв ще си остана — горд, неумолим, твърд. Ще докажа пред света, че притежавам такива качества. Но ти прощаваш ли ми, Ребека?

— Никоя жертва не е била по-готова да прости на палача си.

— Тогава, сбогом — каза тамплиерът и излезе от стаята. В едно съседно помещение прецепторът Алберт нетърпеливо чакаше да се върне Боа Жилбер.

— Много се забави — рече Малвоазен. — Сякаш лежа на нагорещени железа от нетърпение. Ами ако Великият магистър или Конрад, неговият шпионин, бяха дошли насам? Скъпо щях да заплатя за снизхождението си. Но какво ти е, брате? Олюляваш се, а челото ти е намръщено като самата нощ. Да не ти е зле, Боа Жилбер?

— Толкова ми е добре, колкото на нещастника, който е осъден да умре след един час. Не, заклевам се в кръста, дори и не толкова добре; защото има хора, които в такова състояние могат да захвърлят живота си като износена дреха. Бога ми, Малвоазен, онова момиче едва ли не уби куража ми. Почти съм решен да ида при Великия магистър, открито да се отрека от ордена и да откажа да изпълня жестокото дело, което той като безподобен тиранин ми наложи.