Уолтър Скот - Айвънхоу

Когато Черния рицар — а сега се налага да, подхванем пак разказа за неговите приключения — напусна сборното дърво на щедрия разбойник, той се запъти направо към един съседен манастир, твърде малък и беден, наречен абатството на св. Ботолф, дето след превземането на замъка бяха пренесли ранения Айвънхоу под надзора на верния Гърт и на великодушния Уомба. Сега трябва да разкажем какво се бе случило с Уилфред и неговия освободител. С две думи, след като водиха дълъг и сериозен разговор, абатът изпрати свои хора в различни посоки и на следващата заран Черния рицар се готвеше да поеме пътя си, придружен от шута Уомба като водач.

— Ще се срещнем в Кънингзбърг — каза той на Айвънхоу, — в замъка на покойния Ателстън, тъй като баща ти Седрик е решил там да се състои погребалното пиршество на благородния му роднина. Искам да видя събран саксонския ти род, сър Уилфред, и да го опозная по-отблизо. И ти ще се срещнеш с мене там, защото съм ти поставил за задача да те сдобря с баща ти.

След това той най-приятелски се сбогува с Айвънхоу, който много държеше да придружава спасителя си. Но Черния рицар не щеше и да чуе за подобно предложение.

— Днес почивай, тъй като едва ще ти стигнат силите да пътуваш утре. За водач ми стига честният Уомба, който ще играе ролята на свещеник или на шут според настроението ми.

— А аз ще те придружа на драго сърце — каза Уомба. — Много бих се радвал да видя погребалното пиршество на Ателстън. Че ако гозбите не са пищни и в изобилно количество, той ще възкръсне от мъртвите, за да сгълчи готвача, прислужниците и виночерпеца. Това не е за изпускане. Винаги ще разчитам на храбростта ти да ме извиниш пред Седрик, ако видя, че сам не мога да се оправдая.

— А защо горката моя доблест, господин шуте, да успее там, където твоят бърз ум се запъва? Какво ще кажеш?

— С ума, господин рицарю — отговори шутът, — може много нещо да се направи. Той е бърз, схватлив негодник, който вижда слабото място на съседа си и умее да се пази от вятъра, когато се е разбеснял. А доблестта е мъжага, който разбива всичко пред себе си. Той гребе и срещу вятъра, и срещу прилива и въпреки всичко върви напред. Ето защо, добри ми господин рицарю, аз ще използвам хубавото време в настроението на благородния ни господар, но ще очаквам да се застъпиш за мен, когато се разфучи.

— Господин рицарю на букаите, щом желаеш така да те наричат — каза Айвънхоу, — боя се, че си избрал за водач един твърде бъбрив и досаден шут. Но той познава всеки път, всяка пътека в тези гори не по-зле от ловджията, който постоянно ги обикаля. А нещастният негодник, както донякъде можа сам да се увериш, е верен като куче.

— Моля ти се — отвърна рицарят, — стига да умее да ме напъти, съвсем не възразявам, че има желание да направи пътуването ми по-приятно. Сбогом, добри ми Уилфред. Моля те най-настоятелно да не правиш дори опит да пътуваш преди утре, в никакъв случай по-рано.

И той подаде ръка на Айвънхоу, който я целуна, сбогува се с абата, възседна коня си и тръгна, съпровождан от Уомба. Айвънхоу ги проследи с очи, докато се загуби в сенките на близката гора, после се върна в манастира.

Скоро след утринната молитва обаче той поиска да се срещне с абата. Старецът веднага побърза да отиде при него и загрижено го запита как е със здравето.

— По-добре съм, отколкото можех да се надявам — отвърна Айвънхоу. — Или раната е била по-лека, отколкото предполагах, съдейки по голямата загуба на кръв, или пък този балсам е имал чудотворно въздействие. Вече чувствам, че бих могъл да надяна ризницата си. Толкова по-добре, защото такива мисли ми минават през главата, че вече съвсем не ми се ще да стоя тук и да бездействам.

— Опазили ни всичките светии — каза абатът, — синът на Седрик Саксонеца да напусне манастира ни, преди да заздравеят раните му! Би било срам и позор за духовния ни сан, ако допуснем подобно нещо.

— Нито пък бих искал да напусна гостоприемния ви дом, преподобни отче — заяви Айвънхоу, — ако не се чувствах достатъчно здрав да тръгна на път и не бях принуден да взема такова решение.

— А какво ли ви кара да тръгнете толкова внезапно? — попита абатът.

— Никога ли не си имал предчувствие за предстоящо зло, свети отче — отговори Айвънхоу, — което напразно се мъчиш да си обясниш? Не ти ли се е случвало умът ти да бъде затъмнен като слънчев пейзаж от появил се неочаквано облак, който вещае буря? И не смяташ ли, че на такива пориви трябва да се обръща внимание, защото те са като наши ангели хранители, които ни подсказват, че ни грози опасност?